Читать «Златното рандеву» онлайн - страница 126

— Арчи — казах му тихо аз, — изиграй ми пак онзи номер. — Как всичко щяло да се оправи.

— Ще се върнете, преди да сме разбрали, че ви няма. Само гледайте да ми върнете ножа.

Опипах за привързаното въже. Улових го с две ръце, отпуснах лакти от рамката и се пуснах бързо на ръце. След пет секунди бях във водата.

Водата беше тъмна и студена и дъхът ми спря. За миг неволно изтървах въжето, паникьосах се от случилото се, замятах се отчаяно и пак го улових.

Но студът не беше най-лошото. Със студът може да се свикне, това с което не можете да свикнете, е принудителното гълтане на огромни глътки солена вода на всеки няколко секунди. Знаех, че да бъдеш теглен от кораб, не е особено приятно, ала никога не бях мислил, че е толкова ужасно. Факторът с който не се бях съобразил, бяха вълните. В един миг бях издърпван нагоре, като плувах по ръба на вълната; в следващия, когато вълните минаваха под мен, почти изцяло излизах от водата, после падах напред и надолу, за да се гмурна в следващата. Беше като че ли ми вкарваха през гърлото маркуч с вода под налягане.

Цапах, подскачах, извивах се и се мятах като уловена риба, издърпана на повърхността на вълната от бърза моторница. Бавно но сигурно се давех.

Бих победен, преди да съм започнал. Знаех, че трябва да се върна, и то веднага, задъхан се давех с морска вода, ноздрите ми пламтяха от нея, стомахът ми беше пълен с нея, гърлото ми изгаряше и знаех, че поне част от нея е навлязла в дробовете ми.

Бяхме установили система от сигнали и аз започнах да дърпам отчаяно въжето на кръста си, увиснал на другото въже с лявата си ръка. Дръпнах пет-шест пъти бавно, най-напред по един и същ начин и след като не дойде отговор, задърпах френетично, отчаяно. Нищо не стана. Подскачах нагоре-надолу тъй постоянно, че едва ли Макдоналд усещаше нещо друго освен непрестанни и нередовни поредици от дърпания и отпускания на въжето; той нямате начин да разграничи едно дърпане от друго.

Опитах се да се издърпам на собственото си въже, но срещу връхлитащия напор на водата, докато „Кампари“ пореше бурния океан, това бе абсолютно невъзможно. Когато изопването на въжето около кръста ми отслабнеше, нуждаех се от цялата сила на двете си ръце просто да се задържа на въжето, без да бъда завлечен. С всичката сила и отчаяние, събрани у мен, се опитах да се изтегля два-три сантиметра напред. Но не можах. И знаех, че не ще издържа още дълго.

Спасението дойде най-случайно: без да се дължи на мен. Едва особено голяма вълна ме бе завъртяла по гръб и в това положение паднах на следващата вълна, по гръб и рамене. Последва неизбежното издишване на въздуха от дробовете ми и същевременно неизбежното вдишване на въздух — и този път установих, че мога да дишам. Въздух нахлу в дробовете ми, не вода. Можех да дишам! Полегнах така на гръб, полуиздигнат над водата от дърпането на въжето, и с глава, приведена напред почти до гърдите, между вдигнатите ми нагоре ръце. Лицето ми оставаше над водата и можех да дишам. Не губих време, а се закатерих по въжето бързо, докато Макдоналд отпускаше въжето около кръста ми. Още поглъщах вода, ала този път не толкова, че да е от значение.