Читать «Златното рандеву» онлайн - страница 121

— Благодаря ви, мистър Картър. Точно като моето заключение. Петчасовото очакване на „Тикондерога“ няма да ни се стори дълго.

Изпитах странно усещане в стомаха. Изразът „на човек сърцето му подскача“ може да не е психологически точен, но описва съвсем точно усещането. Това би разрушило всичко, напълно унищожаваше и малките изгледи за успех на моя план. Но успях да запазя спокойствие и хладен израз на лицето си.

— Възнамерявате да пристигнете там в полунощ и да висите, докато мухата попадне в паяжината ви? — Свих рамене. — Е, вие вземате решенията.

— Какво искате да кажете с това? — рязко ме запита той.

— Нищо особено — казах с безразличие аз. — Само си мислех, че ще ви се иска хората ви да бъдат в максимално годно състояние за прехвърляне на златото, когато пресрещнем „Форд Тикондерога“.

— Е?

— Океанът ще се вълнува поне още дванадесет часа. Когато спрем на мястото на срещата, „Кампари“, ако употребим модния елегантен израз, ще си избълва вътрешностите. Не зная колцина от тази ваша сбирщина хора, никога преди невидели море, са си изпатили от морската болест снощи, но се обзалагам, че тази нощ ще бъдат два пъти повече. И не мислете, че стабилизаторите ще ви спасят — ефектът им зависи от фактора скорост на кораба.

— Разумно становище — съгласи се той спокойно. — Ще намаля скоростта, с цел да бъдем там към четири часа сутринта. — Изгледа ме внимателно замислен. — Необикновено съдействие, пълно с полезни предложения. Странно за оценката, която си оформих за вашия характер.

— Което само може да покаже колко неправилно сте ме оценили, приятелю. Здравият разум и интересът го обясняват. Искам да вляза в подходяща болница колкото се може по-скоро — перспективата цял живот да бъда с един крак не ми се нрави. Колкото по-скоро видя пасажерите, екипажа и себе си прехвърлени на „Тикондерога“, толкова по-щастлив ще бъда. Само един глупак рита срещу ръжен: зная свършения факт, когато го видя. Вие ще ни прехвърлите на „Тикондерога“, нали, Карерас?

— Повече няма да имам полза от който и да е член на екипажа на „Кампари“, да не говорим за пасажерите. — Той се усмихна тънко. — Капитаните Тийч и Блекбърд не са моите идеали, мистър Картър. Иска ми се да бъда запомнен като хуманен пират. Имате думата ми, че всички ще бъдете прехвърлени безопасно и незасегнати. — Последният израз прозвуча вярно и искрено, тъй като беше верен и искрен. Това беше истината, но не цялата, разбира се: щеше да ни остави да бъдем взривени в небитието половин час по-късно.

Към седем часа вечерта Сюзън Биърсфорд се върна и Марстън излезе под охрана да раздаде таблетки и успокои пасажерите в приемния салон, много от които след двадесет и четири часа непрекъснато бурно време, естествено, не се чувстваха особено разположени.

Сюзън изглеждаше уморена и бледа; несъмнено емоционалните и физическите страдания от предната нощ, заедно с болката от счупената и ръка, бяха причина за това, но трябваше за пръв път непринудено да си призная, че изглеждаше извънредно мил, никога преди не бях съзнавал, че кестенявата коса и зелените очи са несравнима комбинация, но вероятно беше така, защото никога преди не бях срещал момиче с кестенява коса и зелени очи.