Читать «Златното рандеву» онлайн - страница 123

— Това е съвсем различно предложение. Мисля, че звучи прекрасно, Сюзън, просто вълшебно. Страшно мило от ваша страна.

— Не аз! — възрази тя. Татко.

— Погледнете ме. Кажете го, без да се изчервите.

Погледна ме. Изчерви се. При тези зелени очи въздействието беше поразяващо. Пак помислих за организма си и сведох очи, а после я чух да казва: Л — Татко иска вие да станете началник на новото нефтено пристанище. Така вие и боцманът ще работите пак заедно в крайна сметка. Нали?

Обърнах се и се взрях в нея. Казах бавно:

— Това ли беше работата, която имаше предвид той, когато ми предлагаше да работя при него?

— Разбира се. Но вие дори не му дадохте възможност да ви каже. Мислите, че той се е отказал… ами че той дори не е започнал. Не познавате баща ми. И не можете да твърдите, че аз имам нещо общо с това.

Не и повярвах. Казах:

— Не мога да ви изразя колко… добре, колко съм ви благодарен. Зная и признавам, че това е страхотна възможност. Ако видите пак баща си тази вечер, благодарете му от мое име.

Очите и грееха. Никога преди не съм виждал очите на момиче да греят за мен. Не по този начин.

— Тогава вие ще… вие ще…

— И му кажете… не. — И да му кажа…

— Може би е глупаво да имаш честолюбие. Но все още ми е останало малко. — Не исках гласът ми да прозвучи тъй рязко, просто излезе така. — С каквато работа се заловя, това ще бъде работа, която ще си намеря сам, не купена ми от едно момиче.

Тя ме погледна със замръзнало лице.

— О, Джони — промълви тя с приглушен глас, обърна се и зарови лице във възглавницата, раменете и заподскачаха и захълца така, сякаш сърцето и ще се пръсне.

Почувствах се доста зле. Можех да мина през желязна порта, без да я отворя. Пресегнах, докоснах главата и непохватно и казах:

— Страшно съжалявам, Сюзън. Но само за това, че отхвърлям…

— Не е това, не е това. — Тя поклати глава на възглавницата с глас по-глух от когато и да било. Всичко беше преструвки. Не, не е това, казаното от мен е вярно, но само за няколко минути ние… е, не бяхме тук. Бяхме… бяхме далеч от „Кампари“, беше нещо, което нямаше нищо общо с „Кампари“. Вие… разбирате ме. Помилвах косата и.

— Да, Сюзън, разбирам. — Не знаех за какво ми говори.

— Беше като сън. — Не виждах къде се сбъдва сънят. — В бъдещето. Далеч… далеч от този страшен кораб. После вие разкъсахте съня и се върнахте на този страшен кораб, на „Кампари“. И никой не знае какъв ще бъде краят, освен ние. Мама, татко, всички други Карерас ги е уверил, че животът им ще бъде спасен. — Тя пак се разхълца, после каза между хълцанията: — О, скъпи. Ние само се залъгваме. Всичко е свършено. Всичко! Четиридесет въоръжени мъже дебнат из кораба. Видях ги. Удвоена стража навред — пред вратата са двама. И всяка врата заключена. Няма надежда, няма надежда. Мама, татко, вие и аз, всички — утре всичко ще бъде свършено. Чудеса не стават вече.