Читать «Устата на гроба» онлайн - страница 8

Очаквах да зърна някакъв гигант и дори реших, че нещо не е наред с очите ми, което при тези обстоятелства хич не ме учуди. Доколкото виждах в мрака, това беше една компактна и доста набита фигура, но нищо повече. Дори изглеждаше по-нисък от мен, макар това да не означаваше нищо. Добре си спомнях как онзи дребничък борец, Джордж Хакъншмид, премяташе във въздуха гигантския турчин, а на тренировки се разхождаше с четиристотин килограма цимент на гърба си. Пък и в моя случай не ме мъчеха никакви угризения, че се налага да избягам от някой по-дребен от мен — дори смятах, че колкото по-бързо, толкова по-добре. Само дето още не бях готов за това, или поне десният ми крак не беше. Извадих ножа от яката и го стиснах пред себе си, като криех острието му в длан да не би случайно да проблесне на слабата светлина на звездите.

Типът тръгна към мен спокойно и целенасочено, сякаш знаеше чудесно какво възнамерява да прави и ни най-малко не се съмняваше в резултата. А че имаше всички основания за това бях съвсем сигурен. Приближаваше се малко косо, за да избегне краката ми, като същевременно протегна към мен дясната си ръка. Аха, ставаше ми ясен. Пак щеше да се опитва да ме сграбчи за гърлото. Изчаках ръката му да се доближи на десетина сантиметра от лицето ми и стремително замахнах с ножа. Острието безпрепятствено прободе дланта му.

Поне разбрах, че не е глухоням. Произнесе няколко думи относно родословното ми дърво, бързо се дръпна назад, отри ръката в дрехите си и я облиза като някакво животно. После се взря в кръвта, бликаща от двете страни на дланта му.

— Значи нашето приятелче си има и ножче, така ли? — меко каза той.

Гласът му ме изненада. При тази негова примитивна сила очаквах и подобно равнище на интелигентност в съчетание с глас на пещерен човек, само че думите му звучаха спокойно, приятно и образовано, не се долавяше почти никакъв акцент.

— Ще се наложи да му го отнемем — тук той повиши глас. — Капитан Имри?

— По-тихо, глупак такъв! — припряно и ядосано отвърна някой откъм каюткомпанията. — Да не искаш…

— Няма страшно, капитане. — Очите му не ме изпускаха нито за миг. — Пипнах го. До кабината на радиста сме. Той има нож, но ей сега ще му го отнема.

— Пипнал си го, казваш. Браво! — Това беше глас на човек, потриващ ръце от задоволство, а гърленото произношение го издаваше, че е германец или австриец. — Внимавай, този го искам жив. Жак! Хенри! Крамър! Всички на мостика! Към радиокабината, и по-бързо!

— Жив понякога означава не съвсем мъртъв — мило каза противникът ми и отново облиза ръката си. — По-добре ми дай това ножче. Тихо и кротко. Предлагам ти…

Реших да не отлагам повече. Това беше стар номер. Говориш на противника си, а той любезно те изчаква да свършиш, без да знае, че по средата на някоя лъскава фраза ще го застреляш като куче. Номерът не е нещо особено, но върши работа, така че не възнамерявах да изпитвам ефекта му върху себе си. Не знаех как точно ще ме нападне, но предполагах, че ще се хвърли към мен, а ако успееше да ме събори, едва ли щях да се изправя отново. Поне без чужда помощ. Бързо пристъпих напред, светнах с фенерчето в очите му, заслепих го за миг и го ритнах. Не беше кой знае какъв ритник, тъй като още усещах крака си като счупен, нито пък бях особено точен, защото не виждах добре в тъмното, но все пак постижението беше добро и очаквах, че ще го просна на палубата. Обаче не познах. Той остана на мястото си, само малко се приведе напред и се обгърна с ръце. Не човек, а желязо. Виждах блясъка на очите му, но не и изражението им, макар че всъщност пет пари не давах за него.