Читать «Устата на гроба» онлайн - страница 7

Замахнах назад с десния си крак, с всичка сила, но онзи си знаеше работата. Собственият му десен крак се оказа по-бърз и по-силен и се заби в моя. Досега мислех, че си имам работа с човек, но очевидно ставаше въпрос за тежкоподкован кентавър. За счупване изобщо не можеше да се говори, струваше ми се, че някой ми е отрязал крака. В това време усетих другия му крак зад себе си и вложих всичката си злоба в моя ляв крак. Само че за мое учудване кракът ми се стовари върху металната палуба. Бях обут с тънки гумени мокасини и болката от удара ме прониза чак до темето. Протегнах ръце, за да му счупя пръстите, но той беше чел и тази книга, защото желязната хватка на кокалчетата му беше забита точно в каротидната ми артерия. Явно не бях първият човек, удушен от него и ако не вземех бързи мерки, сигурно нямаше да бъда и последният. Чувах свистенето на излизащия от дробовете ми въздух, а пред очите ми танцуваха все по-ярки цветове.

Всъщност в тези няколко мига ме спаси само свалената качулка и гумираният врат на водолазния костюм, който носех под дрехата си. Само че те нямаше да ме запазят още кой знае колко — изглежда амбицията на онзи тип зад мене беше кокалчетата на пръстите му да се срещнат в средата на врата ми. Като го гледах как напредва, това нямаше да му отнеме много време.

Наведох се рязко напред. Половината от теглото му легна на гърба ми, но той не отпусна хватката, макар инстинктивно да отстъпи назад — сигурно сметна, че ще посегна към краката му. Тъй като за момент го бях накарал да загуби равновесие, успях да се извъртя, така че сега и двамата бяхме с гръб към морето. Хвърлих се назад с всички сили и го принудих да отстъпи още две-три крачки. За предпазни перила на „Нантвил“ изобщо не можеше да става дума — имаше само някаква опъната верига, и сега гърбът на удушвача опря в нея.

На негово място сигурно бих си счупил гръбнака, или в най-добрия случай бих осигурил неколкомесечното препитание на някой ортопед. Но този тип дори не извика. Не издаде нито звук. Може пък да беше глухоням — знаех, че някои глухонеми са извънредно силни, вероятно жест на компенсация от страна на природата.

Но пък това го принуди да отпусне хватката и да се хване за веригата, за да не полетим през борда в студените води на Лох Хурон. Аз се отскубнах и мигновено се обърнах с лице към него, опрян на стената на радиокабината. Имах нужда от тази опора, докато главата ми се проясняваше и нещо подобно на живот се връщаше обратно в десния ми крак.

Той се изправи и вече го виждах, макар и не много ясно. Беше доста тъмно и всъщност различавах само очертанията на тялото му и белите петна на ръцете и лицето.