Читать «Устата на гроба» онлайн - страница 10

Вътре беше достатъчно светло, тъй като кабината се осветяваше добре от външните лампи. Сниших се до под нивото на прозореца, огледах се наоколо и веднага открих каквото ми трябваше — металното сандъче с аварийните сигнални ракети.

С две ловки движения на ножа прерязах въжетата, които го прикрепяха към пода, взех едното от тях с дължина около три метра и го завързах за дръжката на сандъчето. Извадих от джоба си найлонова торбичка, смъкнах дрехата и гумираните си ветроходни панталони, натъпках ги в нея и я завързах за пояса си. Те си бяха изпълнили предназначението, Иначе всеки би обърнал внимание на разхождащата се по палубите на „Нантвил“ фигура, облечена във водолазен костюм, от който се стича вода, а така в сумрака на здрача лесно можех да мина за член на екипажа, което и стана на два пъти. Пък и когато напусках пристана на Торбей с гумената си лодка, беше още съвсем светло и бих събудил любопитството на местното население на островите, за което бях установил, че е в не по-малка степен любопитно от всяко друго. А според някои и повече.

Все още приведен, излязох от кабината и се промъкнах до десния борд. Там вече трябваше да рискувам и да се изправя. Просто нямаше друг начин, защото хайката щеше да тръгне всеки момент. Прехвърлих сандъчето с ракетите през борда, провесих го на въжето и внимателно го залюлях като лоцман, който се гласи да хвърли лота.

Сандъкът тежеше поне двайсет килограма, но изобщо не усещах теглото му. Дъгата на махалото нарастваше с всеки замах и скоро достигна максималната си амплитуда. Слава Богу, защото късметът ми нямаше да трае вечно, а и времето летеше. Имах чувството, че играя на трапец в цирка и всички прожектори са насочени към мен. Най-сетне прецених, че е достатъчно, и когато лъчът на махалото се насочи към кърмата, аз го засилих колкото можах, пуснах въжето и се проснах зад едно брезентово платно. Докато залягах ми хрумна, че не съм пробил дупка в сандъчето и сега не бях сигурен дали щеше да потъне, или не. Но пък бях сигурен какво ме чакаше, ако проклетото нещо не потъне. Както и да е, вече нямаше смисъл да се тревожа и за това.

Откъм главната палуба, на десетина метра зад мостика, някой извика. Бях сигурен, че са ме забелязали, но и този път ми се размина. Малко след вика нещо тежко цопна във водата и после се разнесоха крясъците на Жак:

— Насам, насам! Човек зад десния борд! Дайте светлина, бързо!

Той вероятно е отивал към кърмата, според инструкциите, забелязал е падащата във водата неясна форма, чул е плясъка и е стигнал до неизбежния извод. Опасен тип е този Жак, хич не му мисли много. Само за три секунди успя да обясни всичко на другарите си — какво е станало и от какво има нужда, за да ме направи на решето.

Онези, които се бяха събрали на носа, за да започнат претърсването, веднага дотичаха обратно и се струпаха точно под мене.

— Виждаш ли го, Жак? — Това беше гласът на капитан Имри, спокоен и хладнокръвен.