Читать «Устата на гроба» онлайн - страница 70

— Благодаря, добре — отвърна студено той.

Чичо Артър притежаваше нормално чувство за хумор, но лекомисленото отношение към титуловани милионери не му се виждаше никак забавно.

— А лейди Скурас? — Той се поколеба.

— Хм, ами…

— Не толкова добре. Бледа, измъчена, нещастна и с тъмни сенки под очите. Като мене. Съпругът й я тормози много. Психически и физически. Снощи я унижи пред всички. Над лактите й имаше белези от въже. Как мислите, сър Артър, защо ще има белези от въже?

— Това не е възможно! Пълни фантазии. Познавах предишната лейди Скурас, онази, която почина в болница в началото на годината. Тя…

— Била е на лечение в заведение за душевноболни, доколкото разбрах от Скурас.

— Няма значение. Тя го обожаваше. И той я обожаваше. Не е възможно да се е променил до такава степен. Сър Антъни… сър Антъни е джентълмен.

— Така ли? А бихте ли ми казали как е натрупал първите си милиони? Вярвам, че сте видял и сегашната лейди Скурас?

— Видях я — бавно отвърна той. — Макар че закъсня и се появи едва с филето. — Той не виждаше нищо смешно в това. — Не изглеждаше никак добре и имаше синина на дясното слепоочие. Паднала била, докато се прехвърляла от моторницата на яхтата, ударила се в предпазното перило.

— По-скоро се е ударила в юмрука на съпруга си. Но нека се върнем на първото ви качване на „Файъркрест“. Претърсихте ли яхтата?

— Претърсих. Навсякъде без кърмовата кабина, която беше заключена. Реших, че там има нещо, което не искаш да се вижда от случайни посетители.

— Сега разбирам. Там наистина е имало нещо. И посетители е имало, но не са били случайни. По-скоро те не са искали вие да видите нещото. Там е бил Хънслет заедно с пазачите си. Те са чакали да им съобщят, че съм мъртъв, и после са щели да убият и него или да го затворят някъде. А ако им съобщят, че не съм убит, са щели да ме изчакат и да ме заловят. Или да ни ликвидират и двамата. Защото вече са били уверени, че зная твърде много, за да продължавам да бъда жив. Докато отворят бронираното хранилище на кораба и извадят тоновете злато, ще мине много време. А те знаят, че не разполагат с него и бързат. Очевидно вече са решени на всичко. Но трябва да кажа, че пипат здраво и не пропускат нищо.

— Чакали са да им съобщят, че си мъртъв — повтори механично чичо Артър. — Не разбирам.

— Хеликоптерът, който ми уредихте, сър. Тази вечер ни свалиха със стрелба. Пилотът е мъртъв, а машината е на дъното на морето. Те смятат, че и аз съм загинал.

— Ясно. Ставаш все по-юначен, Калвърт.

Липсата на друга реакция от негова страна беше почти пълна. Сигурно го хващаше питието. Или по-вероятно обмисляше как точно да ми каже, че вече съм безработен. Той запали дълга и тънка тъмна пура, запуфка замислено и продължи:

— Като се върнем в Лондон ми напомни да ти покажа каква характеристика съм ти написал.

— Да, сър. — Това беше значи.

— Преди два дни обядвах със заместник-председателя на Кабинета. Едно от нещата, за които той ме запита, беше коя държава разполага с най-добрите агенти в Европа. Отвърнах, че не зная. Но му казах кой според мен е най-добрият агент в Европа. Филип Калвърт.