Читать «Устата на гроба» онлайн - страница 69

— Дано да е така. След това, което ми стори, наистина се надявам да е така. — Той разтри гърлото си, отпи от уискито и се изкашля.

— И аз не смятах да идвам. Знаеш ли колко златни кюлчета има на борда на „Нантвил“?

— Доколкото зная, за около един милион лири.

— Това знаех и аз. Само че милионите са осем. Кюлчета на стойност осем милиона английски лири! Обикновено златото, което пътува от Европа до сейфовете на Форт Нокс в САЩ, е на малки партиди, не повече от осем четиринайсеткилограмови кюлчета наведнъж. За по-безопасно. За по-сигурно. Да не би да стане нещо. Само че този път банката е била сигурна, че нищо няма да се случи, тъй като имахме агенти на борда. Били закъснели с плащанията и затова натоварили шестстотин и четирийсет кюлчета, без да уведомяват никого. Осем милиона лири. Сега банкерите са изпаднали в луда паника. Правителството също е изпаднало в луда паника. И всички си го изкарват на мене.

А той беше дошъл, за да си го изкара на мене.

— Трябваше да ме предупредите, че идвате — обадих се аз.

— Опитах се. Но ти не се свърза с мен в уречения час на обед. Елементарна грешка, Калвърт, и сериозно нарушение. Не спазвате графика. И ти, и Хънслет. Тогава реших, че нещата отиват от развала на провала. Реших лично да се заема с операцията. Пристигнах със самолет и с катер на Кралските военновъздушни сили. — Явно това беше борещият се с вълните на пролива катер, който бях забелязал от хеликоптера на връщане към заливчето. — Къде е Хънслет?

— Не зная, сър.

— Не знаеш? — Говореше с познатия ми безизразен глас, който обаче хич не ме стряскаше. Не е ли малко необичайно за тебе Калвърт, да не знаеш нещо?

— Да, сър. Боя се, че някой го е отстранил, но още не зная как. Какво правихте през последните два часа, сър?

— Какво искащ да кажеш?

Как ми се искаше да престане да тика този проклет монокъл в окото си. Знаех, че монокълът му не е превземка — той почти не виждаше с дясното око — но въпреки това жестът му силно ме дразнеше. В този момент просто нямаше нещо, което да не ме дразни.

— Имам предвид този катер на Кралските военновъздушни сили, с който сте дошли. Той би трябвало да е пристигнал тук още преди два часа. Защо тогава не се качихте на яхтата?

— Качих се. В тази тъмнина за малко да се блъснем във „Файъркрест“. Но нямаше никого. Така че отидох да похапна. Доколкото видях, тук имате само отвратителен консервиран фасул.

— В хотел „Кълъмба“ едва ли биха ви предложили нещо повече. Най-много да добавят и препечени филийки. — Хотел „Кълъмба“ беше единственият хотел в Торбей.

— Аз похапнах пушена пъстърва и филе-миньон с бутилка великолепно бяло рейнско вино. Обядвах на борда на „Шангрила“. — Думите му се придружаваха от лека усмивка.

Ахилесовата пета на чичо Артър отново излизаше наяве. Той страхотно си падаше по лордовете, а в този случай макар и да не ставаше въпрос за лорд, все пак седемцифрените доходи си имаха своето значение.

— На „Шангрила“? — зяпнах го с учудване, но после ми просветна. — Разбирам, разбирам. Бяхте ми казвали, че познавате добре лейди Скурас. Всъщност нея я познавате много добре, а съпруга й добре. Как е старият ми приятел сър Антъни?