Читать «Устата на гроба» онлайн - страница 5

Отварянето на пролуката от трийсет сантиметра, колкото да се промъкна, ми отне цели двайсет секунди. Проклетите панти проскърцаха точно на последния сантиметър. Звукът беше съвсем слаб и при нормални обстоятелства не би се чул и на два метра. Само че сега, с тези опънати като струна нерви, оръдие да бе гръмнало в ухото ми щеше да прозвучи по-тихо. Вкамених се като надгробен паметник и замръзнах по-неподвижен и от мъртвеца до себе си. Чувах ускоряващото се бумтене на сърцето си и се молех Богу проклетата врата да не изскърца пак.

Ако вътре имаше някой, готов да ме заслепи с електрическо фенерче и да ме застреля, да ме намушка с нож или да ме поиздяла с длето, то той явно не бързаше. Подадох малко кислород на дробовете си, промъкнах се безшумно през пролуката и се лепнах до стената като изпънах встрани дясната си ръка с фенерчето. В случай, че неверниците решат да стрелят по някой, който ги заслепява с фенерче, те обикновено се целят около фенерчето, тъй като непредпазливите по навик го държат пред себе си. Това го бях разбрал още преди много години от един колега, на когото тъкмо му бяха извадили куршум от левия дроб поради подобна непредпазливост, и знаех, че е много неразумно нещо. Така че задържах фенерчето на максимално разстояние от тялото си, вдигнах лявата ръка с ножа в готовност за удар и отчаяно се надявах, че реакциите на евентуалния обитател на каютата ще бъдат по-бавни от моите. После натиснах бутона.

В каютата наистина имаше някой, само дето не трябваше да се притеснявам за реакциите му. Такива вече нямаше. Не му бяха останали. Лежеше по очи на койката в онази безформена поза, която имат само мъртвите. Набързо плъзнах лъча на фенерчето наоколо. Мъртвецът беше сам. Също както в кабината на радиста, и тук нямаше никакви следи от борба.

Не беше необходимо дори да го докосвам, за да установя причините за смъртта. Кръвта, изтекла от едносантиметровия разрез в гръбначния стълб, не би напълнила и чаена лъжичка. Аз и не очаквах да има повече, тъй като при изкусно прерязан гръбначен стълб сърцето почти моментално преустановява своята дейност. Може би малко повече вътрешно кървене, и това е.

Завесите бяха спуснати. С помощта на фенерчето огледах наоколо. Не открих нищо, но и не знаех какво точно очаквах да открия. Излязох, затворих вратата след себе си и претърсих радиокабината. Пак нищо. Вече нямаше какво повече да правя тук, бях намерил, каквото имаше да се намира, макар и никак да не ми се нравеше. Нямаше смисъл да оглеждам и мъртъвците — познавах лицата им толкова добре, колкото и лицето, което всяка сутрин ме гледаше от огледалото, докато се бръснех. Преди седем дни заедно с тях и с шефа ни бяхме обядвали в любимото ни лондонско заведение и те си бяха съвсем нормални и спокойни хора във всеки случай не по-различни от всеки друг с нашата професия. Може би само обичайната им бдителност бе леко изместена от простите наслади на живота, на който все нямаха време да се порадват. Нямах основания да се съмнявам в бдителността им, но ето, че тя явно не е била достатъчна. Случилото се с тях беше неизбежно за хората от нашия занаят, то ме чакаше и мене като му дойде времето. Няма значение колко си умен, силен или безмилостен — рано или късно винаги се появява някой, дето е по-умен, по-силен и по-безмилостен от тебе. Та този някой например стиска едносантиметрово длето в ръката си и тогава целият ти опит и хитрост отиват по дяволите. Изведнъж се оказва, че си си намерил майстора, само че не ти остава много време да го разбереш.