Читать «Устата на гроба» онлайн - страница 56

— Получи пробойна както си стоеше на котва, така ли?

— Точно така.

— Такъв ви бил късметът. Оксфорд или Кеймбридж?

— Оксфорд естествено. — Въпросът ми сякаш го засегна. — Експедицията ни е комбинирана — геология и морска биология.

— Като гледам, тук изобщо не ви липсват нито скали, нито море — съгласих се аз. — Лоша ли е пробойната?

— Дупка в обшивката. Сами няма да се справим.

— Как сте с храната?

— Достатъчно е.

— Имате ли радиопредавател?

— Не. Само приемник.

— Пилотът на хеликоптера ще се обади да ви изпратят монтьор и механик веднага, щом времето позволи. Довиждане.

Долната му челюст увисна поне с пет сантиметра.

— Тоест, как така довиждане?

— Ние сме от Морския аварийно-спасителен екип. Снощи получихме съобщение, че някаква яхта потъва.

— Аха. И ние го чухме.

— Решихме, че сте вие. Радвам се, че не сте. А нас ни чака още много работа.

* * *

Продължихме на изток към носа на Лох Хурон. Но още на половината път ми хрумна нещо друго и казах:

— Достатъчно. Нека огледаме онези четири острова. Започваме от най-източния, как го наричат, аха, Илън Оран, и на връщане към началото на Лох Хурон оглеждаме и останалите три.

— Нали казахте, че искате да продължим още нагоре?

— Промених решението си.

— Окей, вие поръчвате музиката — отвърна той безучастно, сякаш изобщо не го интересуваше. — Завиваме на север към Илън Оран.

След три минути бяхме над Илън Оран. Половин квадратна миля гола скала, без нито един стрък трева. Но отгоре й се мъдреше къща, чийто комин пушеше. До къщата имаше навес за лодки, само че беше празен. Димът значеше обитател, поне един, който според мене си изкарваше прехраната от всичко друго, но не и от земеделие. Значи би трябвало да има лодка, с която да ходи на риболов и да се придвижва до сушата, тъй като сред многото несигурни неща на този свят имаше и едно сигурно — на остров Илън Оран не се беше отбивал кораб още откакто Робърт Фултън е изобретил парахода. Уилямс се приземи на двайсетина метра от навеса.

Измъкнах се от хеликоптера, заобиколих ъгъла на навеса и спрях внезапно. Винаги спирам така, когато атакуващ бик ме блъсне в стомаха. След няколко минути най-после успях да си оправя дишането и да видя какво става.

Гонеше седемдесетте — висок, слаб и посивял. Не се беше бръснал поне от една седмица, а за ризата да не говорим — не я беше сменял най-малко месец. В крайна сметка видях, че това, което ме спря, не беше освирепял бик, а пушка — хубава стара двуцевка дванайсети калибър, която от близко разстояние дори превъзхожда колта що се отнася до това да ти пръсне черепа. В моя случай разстоянието беше петнайсетина сантиметра. Пушката сочеше право в дясното ми око. Струваше ми се, че съм застанал пред железопътен тунел. Когато човекът заговори, разбрах, че явно не е чел нито една от онези книги, които превъзнасят благородството и гостоприемството на шотландците.

— Кой си ти, по дяволите? — изръмжа той.

— Казвам се Джонсън. Махни тази пушка. Иначе…

— За какъв дявол си се домъкнал тук?

— Защо не смениш тона? — отвърнах. — Навсякъде разправят колко сте любезни…