Читать «Устата на гроба» онлайн - страница 55

Нямаше нужда от голямо въображение, за да се види, че това е мрачно и опасно място. Наистина си беше мрачно и опасно. Скалистите брегове бяха черни, отвесни и напълно лишени от всякаква растителност. Четирите острова се подрежеха почти в права линия в източна посока и напълно подхождаха на мрачното гостоприемство на крайбрежието. Някъде в далечината северните и южните брегове на залива се доближаваха плътно един към друг и преминаваха в гигантска вертикална цепнатина, която прорязваше зловещите планински вериги. Откъм подветрената страна водите бяха среднощно черни, нататък се пенеха и кипяха до бяло, носени от хилядите течения и водовъртежи. Водата там направо агонизираше. А пък в пролива Бюл нан Уам — Устата на гроба — минаващ между първите два острова от групата, напорът на побелялата от ярост вода беше толкова силен, че наподобяваше пролетното прииждане на бързеите на река Макензи. Някой беше казал, че това било рай за яхтсмените. Човек трябва да е луд, за да плава в тези води.

Все пак очевидно имаше и такива луди. Тъкмо бяхме оставили първия остров, Дъб Сгир, от лявата си страна, когато за миг зърнах тясна пролука в скалите на южния бряг срещу острова. Беше някакъв малък, опасан от камънаци залив, ако изобщо можеше да се нарече залив, колкото две игрища за тенис и почти непристъпен откъм морето, защото входът към него не беше по-широк от десетина метра. Погледнах картата и видях, че името му е Малката подкова. Не особено оригинално, но съвсем уместно. Там имаше някаква доста голяма лодка, дори по-скоро нещо като преоборудвано бившо риболовно корабче, което се поклащаше на котвите си в средата на залива. Отзад се издигаше малко затревено плато, преминаващо в някакво подобие на пресъхнало речно корито, което стръмно се спускаше от близките хълмове. На платото се виждаха четири брезентови палатки, а наоколо се суетяха хора.

— Дали пък не е това? — запита Уилямс.

— Може.

Само че не беше. Стигаше ми и един поглед към слабия очилат младеж с рехава брадичка, който изтича към мен, когато слязох от хеликоптера, за да разбера, че не това е търсеното от нас място. Дори нямаше нужда да оглеждам и останалите седем-осем брадясали, облечени в туристически екипи младоци, които изобщо не се бяха суетели, както ми се стори от въздуха, а се опитваха да укрепят палатките срещу силния вятър. От вида им ставаше ясно, че не са в състояние да отвлекат и хартиена лодка. Сега забелязах, че водата стига почти до кърмата на риболовното корабче и то силно се е килнало на десния си борд.

— Здравейте, здравейте — каза типът с рехавата брадичка. — Добър ден. Не можете да си представите колко се радваме да ви видим.

Докато се ръкувахме го огледах, а после хвърлих поглед към корабчето и казах любезно:

— Може да сте претърпели авария, но не бих нарекъл положението ви отчаяно. Все пак не се намирате на безлюден остров. Помощта е наблизо.

— О, да. Не сме се изгубили, разбира се — кимна той. — Тук сме от три дни, но се боя, че снощи по време на бурята корабчето ни получи пробойна и сега не можем да мръднем.