Читать «Устата на гроба» онлайн - страница 54

На последното място спряхме за пет минути. Лейтенант Уилямс каза, че бил гладен. Аз не бях. Вече бях свикнал с хеликоптера, но не бях гладен. Наближаваше обяд. Половината ден бе изминал без никакъв резултат. Останалата половина се очертаваше същата. Няма що, чичо Артър щеше да е много доволен. Поисках картата от Уилямс.

— Трябва да избираме напосоки — казах. — Ще рискуваме. Сега ще минем нагоре по пролива до Долман Хед, точно срещу Гарв Айлънд, и оттам продължаваме към Лох Хайнарт. — Лох Хайнарт беше лъкатушещ, изпълнен с множество острови залив с дължина около седем мили и ширина не повече от половин миля, който прорязваше дълбоко един планински масив. — После се връщаме обратно към Долман Пойнт и по южния бряг на полуострова се насочваме към Карара Пойнт. Оттам завиваме на изток и продължаваме по южния бряг на Лох Хурон.

— Лох Хурон — кимна Уилямс. — Най-бурните води и най-неподходящото място за кораби и лодки в цялата западна част на Шотландия. Последното място, което бих проверявал, мистър Калвърт. Всички казват, че там освен останки от кораби и лодки, няма нищо друго. Около Лох Хурон има повече рифове, подводни скали, течения и водовъртежи, отколкото в цялата останала част на Шотландия. Местните рибари изобщо не стъпват там. — И той посочи картата. — Виждате ли този пролив между Дъб Сгир и Балара Айлънд — двата острова в началото на Лох Хурон? Това било най-ужасното място. Трябва да видите как рибарите се вкопчват в чашите си с уиски, когато говорят за него. Наричат го Бюл нан Уам — Устата на гроба.

— Големи веселяци са тукашните хора, няма що. Хайде да тръгваме.

Вятърът продължаваше да духа с неотслабваща сила, морето се вълнуваше както преди, само дъждът беше престанал и това доста улесняваше работата ни. Докато летяхме над пролива към Долман Пойнт, не открихме нищо. Нищо не открихме и в района на Лох Хайнарт. Разстоянието между Лох Хайнарт и Карара Пойнт беше осем мили и през целия път видяхме само две селца, сгушени съвсем до водата. Отзад ги притискаха голи хълмове и аз се чудех с какво ли преживяваха местните жители, ако изобщо имаше такива. Карара Пойнт също се оказа пустош. От морето стърчаха огромни скали и остри зъбери, а водният прах от разбиващите се в тях вълни се издигаше поне на трийсет метра. На фона на тези гиганти куличката на фара в подножието им изглеждаше като играчка. Ако търсех място за летен отдих, не бих се задържал тук.

Поехме по южния бряг на Лох Хурон — първо на север, после на североизток и накрая на изток.

Местата с лоша слава са много, но не всички от тях наистина я оправдават. Разбира се, има и изключения. В Шотландия например едно от тях е проходът Гленкоу, навремето сцена на масово убийство. Друго подобно място е проходът Брандър. Към тази категория без съмнение спадаше и Лох Хурон.