Читать «Устата на гроба» онлайн - страница 48

След петнайсет минути и след един господ знае колко блъснати дънери и дървета най-после го чух — слабото, но непрекъснато усилващо се бумтене на хеликоптерния двигател. Беше подранил, по дяволите. Сега щеше да кацне, да види, че никой не го чака, и да си тръгне. Подобни мисли добре описват внезапно обзелото ме отчаяние, защото изобщо не ми хрумна, че в тази тъмнина пилотът едва ли би намерил мястото, а за приземяване и дума да не става. В един момент дори реших да запаля сигнална ракета, за да дам знак на пилота, че наближавам, и почти я бях извадил от джоба си, но се отказах. Според уговорката сигналната ракета трябваше да освети мястото за приземяване, така че ако я запалех сега, той щеше да се устреми към нея, да се удари във върховете на дърветата и да се разбие.

Затичах още по-бързо. От години не бях пробягвал повече от неколкостотин метра и сега дробовете ми свиреха и се задъхваха като спукан ковашки мех. Въпреки това продължавах да тичам. Удрях се в дървета, препъвах се в разни коренища, свличах се по стръмни скатове и в лицето ми се завираха листа и клони. Най-лоши бяха дърветата. Бях протегнал ръце пред себе си, но нищо не помагаше. Вдигнах някакъв клон, в който се бях спънал, и го изправих пред себе си, но независимо накъде го насочвах, дърветата винаги идваха от другата страна. На целия остров Торбей нямаше дърво, в което да не се блъснах. Чувствувах се като топка за боулинг след тежък сезон с единствената разлика, че докато топката за боулинг събаря кеглите, в моя случай аз бивах събарян от дърветата. На три пъти ми се стори, че шумът от двигателя на хеликоптера се отдалечава на изток и замира, и третия път вече бях сигурен, че си е заминал. Само че и трите пъти хеликоптерът се връщаше. На изток небето вече просветляваше, но все още не можех да видя машината. Вероятно за пилота долу всичко продължаваше да е обгърнато от непрогледен мрак.

Земята под краката ми изчезна, паднах. Докато се свличах надолу, протегнах ръце, за да се задържа за нещо, но неизвестно защо продължавах да се търкалям по обраслия с храсталаци склон. За първи път тази нощ се молех на пътя ми да се изпречи някой бор, който да спре главоломното ми спускане, но за беда ги пропуснах всичките. Струваше ми се, че това е най-дългият склон на острова. Само че не беше склон, а краят на Торбей. След дълго и мъчително падане най-сетне се приземих върху мек, мокър пясък. Още докато си събирах дъха, не пропуснах да отдам дължимото на провидението, което в своята блакосклонност в продължение на няколко милиона години бе превърнало някогашните острозъби скали в приличен и удобен пясъчен плаж.

Изправих се и се огледах. Бях попаднал точно на мястото. Знаех, че в източната част на остров Торбей има само един песъчлив залив, а вече се беше разсъмнало достатъчно и виждах, че това е той, макар да изглеждаше доста по-малък, отколкото се разбираше от картата. От изток отново се задаваше хеликоптерът, на височина не повече от стотина метра. Изтичах към водата, извадих сигнална ракета от джоба си, махнах и водонепропускливата обвивка и дръпнах запалителната лента. Веднага лумна ослепителна синьо-бяла магнезиева светлина, толкова ярка, че трябваше да вдигна свободната си ръка пред очите. Ракетата горя в продължение на не повече от половин минута, но това беше достатъчно. Тя продължаваше да съска последните си издихания в ръката ми, а хеликоптерът вече кръжеше над мен. Светнаха два прожектора, окъпаха плажа в светлина. Двайсет секунди по-късно плъзгачите потънаха в мекия пясък, грохотът на двигателя замлъкна, перката спря. Никога не се бях качвал на хеликоптер, макар и да бях виждал доста хеликоптери. Но в здрача на утрото този ми се стори много по-голям.