Читать «Устата на гроба» онлайн - страница 46

След като лодката ни остави на нашата яхта, ние я изчакахме да измине половината от обратния път към „Шангрила“, затворихме вратата на салона, отковахме килима и го повдигнахме. Аз внимателно извадих един разгънат вестник, под който имаше тънък слой брашно, и двамата видяхме, че върху него има два чифта отпечатъци от обувки. След това проверихме двете предни каюти, машинното отделение и кабината на кърмата. Преди да тръгнем към „Шангрила“ бяхме поставили навсякъде невидими копринени нишки. Всичките бяха разместени.

Ако се съдеше по отпечатъците от стъпки, поне двама души бяха обходили „Файъркрест“ от носа до кърмата. Бяха имали на разположение поне един час, така че аз и Хънслет също прекарахме един час в опитите си да открием защо са ни посетили. Не открихме нищо, абсолютно никакви основания за посещението им.

— Както и да е — казах. — Сега поне знаем защо толкова се стараеха да ни задържат на борда на „Шангрила“.

— За да могат да действуват необезпокоявани от никого. Затова и моторницата не беше готова — тя просто е била тук.

— Хрумва ли ти нещо друго освен това?

— Има и нещо друго. Още не мога да кажа точно какво е, но определено има и още нещо.

— Ако до утре сутринта се сетиш, кажи ми. Когато в полунощ говориш с чичо Артър, помоли го да види какво може да научи за тези типове на „Шангрила“ и освен това да проучи кой е бил лекарят на покойната лейди Скурас. Искам да узная колкото се може повече за нея. — И му казах какво точно ми се ще да зная. — А междувременно, хайде да преместим яхтата, по-близо до Гарв Айлънд. Ще ставам в три и половина сутринта, а ти можеш да спиш колкото си искаш.

Трябваше да се вслушам в Хънслет, за кой ли път. И пак заради него. Само че тогава още не знаех, че Хънслет наистина ще заспи за много дълго време.

Четвърта глава

Сряда, пет сутринта — привечер

Както казват по тези места, беше черно като жилетката на дявола. Черно беше и небето, и гората, а от ледения дъжд направо нищо не се виждаше. Дърветата се забелязваха едва след като си се блъснал в тях — същото важеше и за дупките по пътя. Хънслет ме събуди в три и половина с чаша чай и с думите, че докато съм спал, е говорил с чичо Артър. Хеликоптерът бил уреден, но чичо Артър бил доста скептичен и смятал цялата работа за загуба на време. Рядък случай наистина — чичо Артър и аз да сме на едно мнение.

Вече започваше да ми се струва, че никога няма да открия проклетия хеликоптер. Направо не беше за вярване, че ще ми бъде толкова трудно да се ориентирам на този малък горист остров, дълъг не повече от пет мили. Не трябваше да преодолявам нито бурни потоци, нито стръмни скали, нито пък ме обграждаха непроходими гъсталаци. Торбей беше умерено горист остров с лек наклон и прекосяването му не би следвало да е нещо повече от неделна следобедна разходка, дори и за осемдесет-годишен пенсионер. Не бях осемдесетгодишен пенсионер, макар и да се чувствувах като такъв, но пък и това не беше неделя следобед.