Читать «Устата на гроба» онлайн - страница 47

Неприятностите започнаха още от момента, в който стъпих на брега на Торбей, точно срещу Гарв Айлънд. По-скоро от момента, в който се опитах да стъпя на брега. Ако обувките ти са с гумени подметки и се опитваш да дърпаш надуваема лодка по хлъзгави и покрити с водорасли обли камъни, чийто диаметър достига два метра, за да се добереш до лежащия на двайсетина метра отвъд тях бряг, ще се поизпотиш доста, дори и на дневна светлина. А в непрогледен мрак това си е чисто самоубийствено начинание. На третото си падане счупих електрическото фенерче. Няколко синини по-късно си отиде и ръчният ми компас. Както винаги в такива случаи, дълбокомерът ми остана непокътнат. Нощно време няма нищо по-приятно от това да се ориентираш в гора с помощта на дълбокомер.

Изпуснах въздуха от лодката, скрих я заедно с помпата и поех по брега зад селото. Логично беше, че ако следвах тази посока, накрая щях да изляза на пясъчното заливче на отсрещния край на острова, където ми беше срещата с хеликоптера. Логично беше и че ако в непрогледна нощ се движех по самия бряг, който беше неравен и обсипан с камъни, дупки и скали, щях непрекъснато да падам във водата. Така и стана, затова след третото падане изоставих брега и свърнах навътре в сушата. Не че се боях да не се намокря — отдавна вече бях мокър до кости, тъй като реших да оставя водолазния костюм при лодката. Не виждах никакъв смисъл да се движа през гората във водолазен костюм и да го влача със себе си и на хеликоптера. Не ме притесняваше и това, че сигналните ракети, с които щях да покажа на пилота къде се намирам, щяха да се намокрят — опаковката им беше непромокаема, макар че вече се съмнявах дали ще издържат всички премеждия. Бях изоставил брега, защото ако продължавах да се движа по него, нямаше да пристигна на мястото на срещата и до обяд.

Единствените ми ориентири бяха носеният от вятъра дъжд и релефът на местността. Заливчето се падаше на изток, а вятърът духаше от запад, така че ако дъждът ме удряше в тила, знаех, че съм на прав път. Плюс това надлъжно остров Торбей беше ориентиран в посока изток-запад и по цялата му дължина минаваше нещо като хребет, покрит от борова гора, така че в момента, в който започвах да се спускам в едната или в другата посока, знаех, че се отклонявам от маршрута. Само че проклетият вятър си сменяше посоката непредсказуемо, гората ту се прореждаше, ту се сгъстяваше, а хребетът беше доста неравен и в резултат от тази неблагоприятна комбинация загубих доста време.

Часовникът ми показваше, че до съмване остава още половин час, но беше тъмно като посред нощ и вече сериозно се съмнявах, че ще успея да пристигна навреме.

Съмнявах се дали и хеликоптерът ще пристигне навреме. Мястото на срещата бе закътано и удобно за приземяване, но дали щеше да успее да се добере дотам, беше съвсем друг въпрос. Смътно си спомнях, че ако скоростта на вятъра надвишава определена стойност, хеликоптерите не могат да летят, но не си спомнях каква е тази стойност. А ако хеликоптерът не дойдеше, ме чакаше нерадостният и мокър обратен път до лодката, където първо трябваше да изчакам да се мръкне, за да мога да се върна на „Файъркрест“, без никой да ме забележи. Оставаха ми само двайсет и четири часа, а довечера щяха да ми остават дванайсет. Започнах да тичам.