Читать «Устата на гроба» онлайн - страница 26

— Добро утро, Каролайн. Тук е Анабел.

— Добро утро. Координати 481, 281 — тези координати ги нямаше на нито една военна карта, но ние с чичо Артър си имахме свои.

Малка пауза и после гласът отново се обади: — Ясно, Каролайн. Продължавай.

— Открих изчезналия кораб. На четири-пет мили северозападно оттук. Снощи го посетих.

— Снощи какво, Каролайн?

— Бях на борда му. Стария екипаж го няма. Има нов, по-малоброен.

— Намери ли Бети и Дороти?

Макар че и двамата използувахме скремблъри срещу евентуално подслушване, чичо Артър настояваше за всеки случай да си служим и с кодови имена. Те бяха женски и първата им буква съвпадаше с първата буква на истинските ни имена. Това малко ни дразнеше, но трябваше да се съобразяваме с него. Той беше Анабел, аз бях Каролайн, Бейкър беше Бети, Делмонт — Дороти, а Хънслет — Хариет. Звучахме като имена на тропически урагани.

— Намерих ги — поех дълбоко дъх аз. — Те вече няма да се върнат вкъщи, Анабел.

— Те вече няма да се върнат вкъщи — механично повтори той и после мълча толкова дълго, че помислих, че е изключил апарата. Но след малко се обади, някак глухо: — Бях те предупредил.

— Да, Анабел. Беше ме предупредил.

— А корабът?

— Замина.

— Накъде?

— Не зная. Просто замина. Посока север, предполагам.

— Посока север, предполагаш.

Чичо Артър никога не повишаваше глас. И сега говореше така, съвсем безлично, но личеше, че е побеснял, тъй като внезапно изостави всякаква предпазливост.

— Къде на север? Исландия? Норвегия? Значи товарът вече може да е във всяка точка на Атлантика чак до Баренцово море? Как можа да ги изтървеш! След цялото внимателно планиране и след всички разходи. Как можа! Можеше поне да ми спести приказките за планирането, защото то беше изцяло мое. А и Бети и Дороти… Последните думи показваха, че вече малко се е овладял.

— Да, Анабел. Изтървах ги. — Чувствувах как и аз се ядосвам. — Но това не е всичко. Искаш ли да чуеш и останалото?

— Слушам те.

Разказах му и останалата част и накрая той каза:

— Разбирам. Изтървал си кораба. Загубил си Бети и Дороти. Издал си се и пред онези приятелчета и си провалил цялата секретност на операцията. — Пауза. — Довечера в девет часа те очаквам в кабинета си. Инструктирай Хариет да върне яхтата обратно в базата.

— Слушам, сър. — По дяволите това негово „Анабел“. — Очаквах го. Провалих операцията, провалих и вас. Значи ме отстранявате.

— До довечера в девет, Каролайн. Ще чакам.

— Дълго ще има да чакаш, Анабел.

— Какво искаш да кажеш с това?

Ако чичо Артър имаше нисък и заплашителен глас, това щеше да прозвучи ниско и заплашително. Само че гласът му беше равен, толкова равен, че дори носеше повече тежест и от най-обработения и изразителен глас.

— От това място няма полети на гражданската авиация, Анабел. Пощенският кораб ще дойде след четири дни. Времето се разваля и не бих рискувал яхтата, за да се добера до някое по-голямо пристанище. Боя се, че не мога да мръдна оттук.

— За глупак ли ме вземате, сър? — вече се беше ядосал здравата. — Отиваш на брега. Оттам на обяд ще те вземе военен хеликоптер. Довечера в девет часа да си в кабинета ми. И не ме карай да чакам.