Читать «Устата на гроба» онлайн - страница 27

Това беше, но реших да направя един последен опит:

— Дайте ми още двайсет и четири часа, Анабел.

— Не ставай смешен и не ми губи времето. Довиждане.

— Моля ви, сър.

— Имах по-добро мнение за тебе. Довиждане.

— Довиждане. Може пак да се видим някога, макар че се съмнявам. Всичко хубаво.

Изключих радиото, запалих цигара и зачаках. Повикването дойде след половин минута. Изчаках още половин минута и се обадих. Бях напълно спокоен. Зарът беше хвърлен и не давах пет пари.

— Каролайн? Ти ли си, Каролайн? — Кълна се, че долавях възбуда в гласа му. Това беше нещо за книгата на рекордите.

— Да.

— Какво каза одеве? Последните ти думи.

— Всичко хубаво. Казах „всичко хубаво“.

— Не ме занасяйте, сър! Каза, че…

— Ако искате да се кача на хеликоптера, с пилота трябва да изпратите и охрана — отвърнах аз. — Въоръжена охрана. И гледайте да са добри? Имам люгер и знаете, че си служа с него чудесно. А ако убия някого и ме изправят пред съда, и вие ще бъдете до мен. Никакви връзки няма да ви помогнат и никой няма да ви оправдае, че сте изпратили въоръжена охрана срещу невинен човек. Освен това вече не съм ваш служител. В условията на договора ми ясно се казва, че мога да напусна по всяко време, стига в момента да не съм активно ангажиран в оперативна задача. Вие ме освободихте от задълженията ми и ме викате в Лондон. Оставката ми ще дойде с първата поща. Бейкър и Делмонт не бяха ваши приятели, а мои. Приятели са ми още откакто работя във вашето ведомство. А вие имате нахалството да обвинявате мен за смъртта им, след като много добре за всички операции последната дума е ваша. Дори ми отказвате последния шанс да си разчистя сметките. Писна ми от бездушната ви служба. Довиждане.

— Един момент, Каролайн. Почакай малко. — Говореше внимателно, все едно, че ме успокояваше. — Не избухвай така.

Сигурен бях, че досега никой не беше говорил по такъв начин с контраадмирал сър Артър Арнфорд-Джейсън, но той сякаш не изглеждаше особено притеснен. Вероятно в момента мозъкът на лукавата стара лисица подобно на компютър преценяваше и отхвърляше възможности и се питаше дали му играя номера и докъде мога да стигна. Най-сетне той тихо каза:

— Сигурно не си решил да останеш там само за да рониш сълзи. Явно имаш нещо предвид.

— Да, сър. Имам нещо предвид. — Питах се какво ли точно имам предвид.

— Давам ти двайсет и четири часа, Каролайн.

— Четирийсет и осем.

— Четирийсет и осем. И после се връщаш в Лондон. Обещаваш ли?

— Обещавам.

— И още нещо, Каролайн.

— Да, сър?

— Все едно, че не съм чул как ми говореше преди малко. Вярвам, че няма да се повтаря.

— Не, сър. Съжалявам, сър.

— Четирийсет и осем часа. Дръж ме в течение по радиото. Обаждай се по обяд и в полунощ.

Чу се изщракване и разговорът прекъсна. Хънслет се беше свил на завет, отзад до салона. Видя ме и изсумтя.

Излязох на палубата и видях, че вече се разсъмва. Вълнението продължаваше и валеше силен дъжд. Яхтата се люлееше тежко и се стремеше да се отскубне от веригата на котвата. Опънът беше толкова силен, а тласъците така резки, че не знаех дали гумената лодка, двигателят и водолазният костюм, които бях привързал към котвата, щяха да издържат долу още дълго време.