Читать «Устата на гроба» онлайн - страница 20

— Тръгнали сте към пролива. Видял ви е мистър Макилрой, началникът на пощата.

— Хич не ми е приятно да очерням характера на колегите си държавни служители, но той сигурно е бил пиян. — Странно как от ледените пръсти човек се изпотява. — Не притежавам черна гумена лодка и никога не съм имал такава. Можете да си извадите служебната лупа и ако откриете черна гумена лодка, ще ви подаря кафявата дървена лодка, с която единствено разполагаме тук, на „Файъркрест“.

Дървеното изражение леко се пропука. Той вече не изглеждаше толкова уверен.

— Значи снощи не сте излизали?

— Напротив, излизах. С дървената лодка. Ходих до Гарб Айлънд в пролива и събирах морски образци. В лабораторията са, мога да ви ги покажа. Все пак не сме дошли на почивка.

— Моля ви, не се обиждайте. — Вече не бях плутократ, а работник като него и той можеше да си позволи да омекне малко. — Мистър Макилрой отдавна не е в първа младост, пък и всичко изглежда черно на фона на залязващото слънце. Определено не ми приличате на човек, който би прекъснал телефонния кабел от островите към сушата.

Стоножката отново тръгна, този път в галоп. Отрязани от сушата. Колко удобно за някого. Убеден бях, че за случайност изобщо не можеше да става дума.

— Правилно ли ви разбрах, че ме подозирате в нещо, сержант? — бавно казах аз.

— Длъжни сме да проверяваме всяка възможност, сър.

В гласа му вече се долавяха нотки на извинение. Не стига, че бях от работническата класа, ами на всичкото отгоре се явявах и държавен служител. А всички държавни служители няма как да не бъдат почтени граждани.

— Нали няма да имате нищо против да огледаме малко? — Тъмнокосият митничар изглеждаше още по-притеснен. — Виждам, че котвата ви е спусната, което крадците не биха направили, но все пак… Чиста формалност, но сме длъжни да я спазваме. Иначе ще ни уволнят още утре.

— Не бих искал да ви се случи, мистър… ъ-ъ…

— Томас. Благодаря ви. Документите на яхтата? Да, благодаря — и той ги подаде на по-младия си колега. — Така. Добре. Между другото, може ли колегата ми, мистър Дъран, да използува кабината на щурвала, за да направи копия от документите? Няма да отнеме и пет минути.

— Разбира се. Тук няма ли да му е по-удобно?

— Не, защото вече работим с портативни фотокопирни апарати. Трябва да е тъмно. Но нали ви казвам, няма да отнеме повече от пет минути. А през това време ние ще огледаме лабораторията ви.

Прав беше, че е формалност. За обиск изобщо не можеше да се говори, беше нещо много повече. Пет минути по-късно към нас се присъедини и Дъран и двамата с Томас претърсиха „Файъркрест“ сякаш търсеха най-малкото диаманта Кохинор. Трябваше поотделно да им се обяснява предназначението на всеки един уред от оборудването на лабораторията. Провериха всички чекмеджета и шкафове. Старателно преровиха и големия метален сандък на кърмата, а аз благодарих на бога, че не бях оставил там гумената лодка, двигателя и водолазния костюм, както отначало смятах да направя. Отбиха се и в тоалетната. Сякаш смятаха, че диамантът е там.

Най-дълго се задържаха в машинното отделение и бяха прави. Лъскавото оборудване изглеждаше съвсем ново. Два големи дизелови двигателя по сто конски сили, дизелов генератор, генератор за захранване на радиото, помпи за студена и топла вода, отоплителна уредба, резервоари за вода и масло и два реда оловни батерии. Томас прояви особен интерес към батериите.