Читать «Устата на гроба» онлайн - страница 18

— Спешна, а? Да ни будят посред нощ! Да не мислят, че сме избягали затворници? Ти каза ли им кои сме? Добре де, разбрах. Идвам веднага.

Хънслет излезе, а половин минута по-късно и аз вече бях в салона. Вътре седяха четирима души — двама полицаи и двама митничари. Не ми се сториха особено враждебни. По-възрастният, по-едър полицай ме видя и се изправи. Висок и плещест сержант с кафеникаво лице, към петдесетте. Изгледа ме хладно, после хвърли поглед към почти празната бутилка уиски и двете немити чаши на масата и отново се обърна към мен. Богатите яхтмени очевидно не му харесваха. Особено онези, които пиеха нощно време и призори се появяваха с разчорлени коси и мътен поглед. Хич не му се нравеха упадъчните собственици на яхти, облечени в червени халати от китайска коприна и с небрежно завързани индийски шалчета на врата. И на мен не ми харесваха индийските шалчета, макар да бяха доста разпространени сред яхтменското братство. Само че трябваше да прикрия с нещо синините по врата си.

— Вие ли сте собственикът на тази яхта, сър? — запита сержантът. Говореше със силен шотландски акцент, но гласът му бе любезен, макар че „сър“ му отне доста време.

— Може и да ви кажа, но първо ще ми отговорите ваша работа ли е да го знаете — грубо отвърнах аз. — Собствената яхта е неприкосновена като собствения дом, сержанте. За да влезете, ви е необходимо разрешение за обиск. Не познавате ли законите?

— Той познава законите много добре — намеси се единият митничар. Беше дребен и мургав, гладко обръснат в четири часа сутринта и имаше убедителен тембър, но без шотландски акцент. — Позволете да обясня. Това не е работа на сержанта. Ние го измъкнахме от леглото преди три часа. Той просто ни прави услуга.

Не му обърнах никакво внимание и казах на сержанта:

— Посред нощ е и се намираме в пуст шотландски залив. Вие как бихте се чувствували, ако на борда на яхтата ви посред нощ изневиделица се появят четирима непознати мъже?

Тук рискувах малко, но си струваше. Ако те бяха онези, за които ги мислех, и ако аз бях този, който те смятаха, че съм, явно никога не бих говорил по този начин. Така се говори само ако съвестта ти е чиста.

— Бихте ли се легитимирали?

— Да се легитимирам ли? — Сержантът ме гледаше хладно. — Не е нужно. Сержант Макдоналд. От осем години съм началник на полицията в Торбей. Попитайте когото искате — всички ме познават.

Ако това беше вярно, вероятно сега от него за първи път искаха да се легитимира. Той кимна към другия полицай:

— А това е полицай Макдоналд.

— Син ви е, така ли? — Приликата беше очевидна. — Друго си е семейният бизнес, а, сержанте? — Не знаех дали да му вярвам, или не, но реших, че е крайно време да престана да се правя на сприхав домакин и да поуспокоя топката. — Ами митничарите? Законите за митническите служби също са ми известни. От тях не се изисква да представят разрешително за обиск. Оглеждайте навсякъде, момчета. Не е нужно да питате, нали така?

— Точно така, сър — отвърна ми по-младият митничар. Среден на ръст, руса коса, леко пълен и с ирландски акцент. Облечен като другия в син униформен шлифер, с фуражка, кафяви ръкавици и идеално изгладени панталони. — Само че рядко го практикуваме. Предпочитаме съдействие и затова първо питаме.