Читать «Проходът на сломените сърца» онлайн - страница 90

Дийкин, Клеърмонт и Марика спряха конете си. Дийкин ловко превърза наново възпалената ръка на полковника.

— Побързайте, всяка минута е ценна! — пришпорваше го Клеърмонт. — Губим време!

— Ако не спрем кръвта, ще изгубим и вас. — Той погледна към Марика, която беше уловила здраво лявата си ръка, със стиснати устни и изкривено от болка лице. — А вие как сте?

— Ще се оправя.

Той я гледа известно време безизразно, сетне отново се зае с превръзката на полковника. Тъкмо бяха потеглили, когато пак я погледна — момичето седеше отпуснато на седлото, с провесена глава.

— Толкова ли е зле китката?

— Глезенът ме боли. Не мога да пъхна крак в стремето.

Дийкин мина от другата и страна. Левият крак на Марика висеше отстрани на стремето. Той се извърна и погледна нагоре през дясното си рамо. Снегът отдавна беше спрял, облаците се бяха изчистили и небето просветваше с избелена синева. Иззад планинския хребет вече се подаваше слънцето. Отново се загледа в Марика — без да може да ползува една ръка и един крак, тя едва стоеше изправена на седлото. Изравни се с нея, подхвана я, прехвърли я при себе си, улови юздите на нейния кон и потегли в бърз тръс. Клеърмонт, който не беше в по-цветущо състояние от това на Марика, ги следваше. Сега се движеха успоредно на железницата. Земята беше равна и относително безснежна, така че пътят им спореше.

* * *

Сеп Калун беше на обичайното си място, в стола на коменданта, вирнал както винаги крака върху писалището, пиещ уискито и пушещ пурите на коменданта. Единственият друг човек в стаята беше полковник Феърчайлд, седнал на обикновен дървен стол с облегалка, със завързани отзад ръце. Вратата се отвори и в стаята нахълта мърляв, мургав бял човек.

— Всичко наред ли е, Кармъди? — попита Калун.

— Да. Телеграфистите ги затворих ври останалите. Бенсън пази на вратата. Харис приготвя нещо за хапване.

— Добре. Тъкмо ще имаме време да се подкрепим, преди да пристигнат нашите приятели. След по-малко от час по моите пресмятания. — Той се ухили подигравателно на Феърчайлд. — Битката за Прохода на сломените сърца вече принадлежи на историята, господин полковник. — Усмихна се още по-широко. — Или може би трябваше да използувам думата „сеч“.

* * *

В продоволствения вагон все тъй насиненият, но вече посъвзел се Пиърс раздаваше на струпалите се край него пайути уинчестерки и патрони. От прословутата индианска сдържаност не беше останала и следа. Разговаряха един през друг, усмихнати и с блеснали очи, като деца, отворили кутиите с коледните играчки. Пиърс мина напред и се покатери в открития товарен вагон с три уинчестерки под мишница. Влезе в кабината на локомотива и подаде едната на Бялата Ръка.

— Подарък за теб, Бяла Ръка. Вождът се усмихна.

— Вие сте човек, който държи на думата си, маршал Пиърс.

Пиърс понечи също да се усмихне, но така го заболя, че бързо се отказа. Вместо това рече:

— Двайсет минути. Не повече от двайсет минути.

* * *

Дийкин имаше аванс от петнайсет минути. За миг спря конете и погледна напред: от моста над пропастта ги деляха не повече от петстотин метра, а отвъд него беше Форт Хъмболт. Помогна на Марика да се прехвърли на своя кон и махна на нея и на полковника да продължат пред него. Извади пистолета си. Под вече ярките лъчи на слънцето трите коня възобновиха ход, предпазливо минаха през подпорния мост над урвата и стигнаха портата на форта. Охраняващият я Бенсън — мъж с тъпо оскотяло лице — им препречи пътя с насочена пушка.