Читать «Проходът на сломените сърца» онлайн - страница 87

— Дръжте се здраво — нареди на Марика, затвори клапата за парата и рязко наби спирачки.

Колелата блокираха под съпровода на ожесточен метален трясък — буферите се блъскаха един в друг. Четиримата на задната платформа за кой ли път се спогледаха — сега със смесица от нарастваща озадаченост и уплах. Дийкин подаде пистолета на Банлън на момичето и взе втората пръчка експлозив от сандъчето с инструментите.

Влакът окончателно се закова на място. Дийкин извика:

— Скачайте!

* * *

Марика стъпи на стъпалото на платформата и скочи, но падна тежко, изохка от болка и няколко пъти се прекатури. Дийкин освободи спирачката, даде лоста на задна скорост и пусна парата до край. След няколко мига беше при Марика.

Четиримата мъже на опашката не разбраха веднага, че влакът се движи назад, а не напред. О’Брайън пръв се съвзе и се надвеси над перилата. Очите му се уголемиха, когато проумя: Дийкин, застанал до релсите, беше насочил пистолета си към него. Майорът едва успя да се метне назад, но въпреки това изстрелът прогърмя едновременно с отскачането му.

— Господи! — извика О’Брайън и придружи възклицанието си с още няколко сочни, подходящи за случая израза. — Скочили са от влака!

— Никой ли няма в кабината? — Феърчайлд отново бе на ръба на истерията. — За Бога, трябва и ние да скачаме!

О’Брайън се пресегна да го удържи.

— Не!

— Господи, човече, спомни си какво стана с войнишките вагони!

— Този влак ни е необходим. — Той тръгна към предната врата на първия вагон. — Карал ли си някога влак, Нейтън?

Пиърс поклати отрицателно глава.

— И аз не съм. Но ще опитам. — Той посочи с пръст назад. — Дийкин.

Пиърс кимна и се спусна от платформата. Влакът вече набираше скорост и затова той се претърколи на една страна и се запремята надолу по насипа край релсите. Дебелият слой сняг обаче притъпи удара от падането и той стигна долния край без дъх, но цял и невредим. Незабавно се изправи на крака и се огледа.

Влакът продължаваше да набира скорост. Вече се беше отдалечил на петдесетина метра от него. Пиърс погледна в обратна посока и едва различи главата и раменете на Дийкин — той подкрепяше пострадалата при падането Марика.

— Само това липсваше — рече Дийкин. — Къде ви боли?

— Глезенът. И китката.

— Можете ли да се изправите?

— Не знам. Едва ли.

— Тогава седете. — И той доста безцеремонно я пусна да седне до релсите. Тя го награди с възкрив поглед, но неговото внимание вече беше насочено другаде. Влакът се бе отдалечил на около четиристотин метра. Това, което обаче не можеше да види, бе как О’Брайън ловко се прехвърли от товарния вагон с дървата в локомотивната кабина, където насреща му се изпречиха смущаващи взора прибори и уреди с неизвестно предназначение. Лицето му изразяваше странна смесица от напрегнатост и нерешителност.

Дийкин се приведе и пъхна експлозива под едната релса, близо до траверсата. Затрупа я добре със земя и камъни, като остави да стърчи само фитилът.

— Възнамерявате да взривите релсите, доколкото виждам — обади се Марика с подчертано хладен тон.

— Точно така.

— За днес не ти се урежда въпросът — чу се глас и с колт в ръката напред пристъпи Пиърс. Погледна Марика, прихванала наранената китка на дясната си ръка с другата, здравата. — Друг път да не скачате от влакове. — И приближи до Дийкин, без да обръща повече внимание на момичето. — Дай ми пистолета си. Изпод палтото. Внимателно, хвани го за дулото.