Читать «Проходът на сломените сърца» онлайн - страница 86

— Трябва да намерим начин да го ликвидираме! — Истеричните нотки караха гласа на губернатора да притреперва. Трябва, трябва, трябва! Вижте — влакът се движи със скоростта на човешки ход. Можем да скочим, по двама от двете страни, да го заобиколим и…

— И да го гледаме как ни маха за сбогом с пълна пара — довърши О’Брайън.

— Затова ли се движи толкова бавно?

— А вие виждате ли друга причина?

* * *

Клеърмонт, повел след себе си двата коня без ездачи, пришпорваше своя нагоре към тясното възвишение, което делеше долината на две. Някъде отпред сплашените от него коне тичаха безразборно, но вече бавно започваха да спират. Горе на билото Клеърмонт дръпна юздата на коня си и се загледа в далечината. На не повече от три мили разстояние, въпреки продължаващия тихо да се сипе сняг, ясно се виждаше устието на втора долина, разклоняваща се вдясно. Прозираха и телеграфните стълбове. Това бе западният изход на Прохода на сломените сърца.

Клеърмонт се намръщи от болката и погледна все още бинтованата си ръка. Превръзката и юздата бяха омацани с кръв. Той се извърна и подкара коня си.

* * *

Влакът се движеше по-бързо, а застиналите на място индианци оставаха все по-назад. Бялата Ръка — скован, с безизразно лице — наблюдаваше двамата си разузнавачи, които се връщаха от боровата гора. Вървящият отпред не каза нищо, само повдигна двете си ръце с насочени нагоре длани. Вождът кимна и се извърна. Воините му го последваха и забързаха в редица по двама покрай релсите след изчезващия влак.

Четиримата на задната платформа имаха безкрайно нещастен вид, докато гледаха как Бялата Ръка и индианците му постепенно изчезват от погледа им зад следващия завой. Нещастният им вид се засили още повече, когато чуха два последователни изстрела.

— Това пък какво беше? — попита почти с отчаяние Феърчайлд.

— Клеърмонт. Няма кой друг. — Пиърс заучеше напълно убедено. — Вероятно дава знак на Дийкин, че е прогонил конете на Бялата Ръка. Което означава, че на индианците им предстои дълга разходка до форта, където ще ги причака Дийкин.

— И Сеп Калун е там — обади се с надежда в гласа губернаторът.

— Калун ще може да се справи с Дийкин колкото и покойната ми баба — възрази Пиърс. — Освен това кажи речи през цялото време е пиян. — Лицето му се изкриви от злоба. — Какво ви казах? Ето, че даде пара.

* * *

Влакът набираше скорост, в това нямаше съмнение. Четиримата се спогледаха с още по-голямо безпокойство.

— Явно се е отказал от всякаква надежда да ни подмами да скочим — обади се О’Брайън, надвеси се през перилата и погледна напред към локомотива. Последва глух пукот и майорът побърза да се прибере обратно на завет. Свали с притреперваща ръка шапката си и загледа мрачно назъбената дупка в периферията.

— Изглежда, храни други надежди — сухо отбеляза Пиърс.

В кабината на локомотива Дийкин не откъсваше поглед от релсите пред себе си. Снегът бе престанал. Пресечната точка на западния изход от прохода и долината вдясно — където се бяха споразумели с Клеърмонт да се срещнат — беше на не повече от двеста метра.