Читать «Проходът на сломените сърца» онлайн - страница 85

О’Брайън попита с нескрито безпокойство:

— Но какви игри играе този човек, за Бога? Само да поиска и ще ги остави зад себе си…

Двамата с Пиърс се втренчиха един в друг.

* * *

Клеърмонт, пристигнал необезпокояван до боровата горичка, сега бързо и спокойно се промъкваше между дърветата, за да наближи пазачите изотзад. Беше убеден, че те са в долния край и наблюдават оттам разиграващата се отвъд долината сцена, а това означаваше, че са с гръб към него. Неумолимото изражение на лицето му показваше, че ще застреля хладнокръвно и без угризение нищо неподозиращите мъже. Всякакви съображения от типа на чест и доблест бяха напълно неуместни, когато ставаше дума за съдбата на толкова хора, зависеща от изхода на начинанието му, пък и за смъртта на всичките му войници и пратката безценно злато.

Общият брой на конете беше около шейсет; нито един не бе спънат или завързан — понитата на индианците бяха дресирани не по-зле от кавалерийските коне на американските войници. Клеърмонт се спря на три коня — останалите щеше да прогони — и бавно запълзя към тях. Те нито изцвилиха, нито изпръхтяха. Някои го изгледаха безразлично, а други дори не го удостоиха с поглед — въпреки плътния косъм явно ги занимаваше единствено собственото им мръзнене.

Пазачите — оказаха се двама — бяха застанали в самия край на гората при последните коне и си хвърляха озадачени погледи, докато се вслушваха в спорадичните изстрели отвъд долината. Подпомогнат от снега, който приглуши шума от приближаването му, от неспокойното мърдане на конете и пълната погълнатост на индианците от хода на битката, отдалечена на близо две мили от тях, Клеърмонт успя да се приближи на пет-шест метра и чак тогава зае позиция зад ствола на един по-голям бор. От такова разстояние нямаше смисъл да използува пушка. Полковникът я остави безшумно на снега и извади колта си.

* * *

Пиърс и О’Брайън правеха отчаяни знаци от задната платформа, сочеха непрестанно към далечната борова горичка и махаха на Бялата Ръка и хората му незабавно да тръгнат натам. Индианският вожд най-сетне проумя какво се опитват да му кажат, спря рязко и направи знак на хората си също да спрат. Обърна се и посочи горичката.

— Конете! — изкрещя. — Назад при конете!

Той хукна обратно, но успя да направи само една крачка — двата изстрела, които проехтяха, долетяха ясно до слуха му в смръзналия се въздух. С непроницаемо лице, без да каже дума, вождът потупа двама от хората си по раменете и те побягнаха в тръс към боровете, без особено да бързат. От поведението на Бялата Ръка им стана ясно, че времето за бързане е отминало.

— Сега вече знаем защо Дийкин намали ход и хвърли онзи експлозив — яростно изсъска Пиърс. — За да ни отвлече вниманието, докато Клеърмонт се е спускал от другата страна.

— Мен лично ме тревожат две неизвестни — откликна майорът. — Какво прави тук Бялата Ръка и откъде, за Бога, Дийкин е знаел това?

Индианците, свалили дулата на пушките си, стояха в безутешна нестройна групичка на близо триста метра от опашката на влака. Дийкин погледна назад и отново намали ход.