Читать «Проходът на сломените сърца» онлайн - страница 75

Марика вдигна лампата, ръката и замахна рязко напред. С ъгълчето на окото си Банлън зърна летящата към него размазана светлина. Извъртя се рязко встрани, но беше твърде късно, за да попречи на лампата да го улучи в лицето. Не изпусна пушката, но изгуби за две секунди равновесие — предостатъчно време за човек като Дийкин. Той се метна стръвно с главата напред и уцели машиниста в средата на корема. Пушката издрънча на пода, а Банлън залитна назад и се цапардоса със зашеметяваща сила в бойлера. Дийкин се метна след него като едра котка, улови го за гърлото и фрасна главата му два пъти в металното скеле.

Лицето на Дийкин вече не беше безизразно. Докато погледът му се местеше, за миг спря на трупа на войничето и в очите му проблясна почти нечовешка ожесточеност. Марика за пръв път го изгледа със страх. Той обаче прехвърли вниманието си върху Банлън, който след последните два удара можеше и да е мъртъв, но това ни най-малко не занимаваше Дийкин. Главата на машиниста отново издрънча в метала, костта на тила му за малко да се разтроши. Дийкин го вдигна високо, направи две крачки и го метна през вратата на кабината навън в нощта.

Пиърс и О’Брайън с пистолети в ръце се намираха върху предната платформа на първия вагон. Внезапно погледите и на двамата се отместиха рязко встрани — времето им стигна, колкото да разпознаят преобръщащото се тяло на Банлън, преди то да изчезне в мрака. Спогледаха се стреснато и на бърза ръка влязоха във вагона.

В кабината на локомотива жестокостта, изписана по лицето на Дийкин, отново се смени с обичайната непроницаемост.

— Хайде, кажете си го — обърна се към Марика. — Порицайте ме, че не трябваше да постъпвам така.

— Защо пък не? — разумно отвърна тя. — Сам казахте, че нищо не може да се докаже.

За втори път през тази нощ лицето на Дийкин смени израза си. Зяпна я учудено. След което бавно произнесе:

— Може би си приличаме много повече, отколкото предполагате.

Тя се усмихна мило.

— Откъде знаете какво предполагам?

* * *

В офицерския салон О’Брайън, Пиърс, Хенри и губернаторът се бяха събрали, както личеше, на военен съвет. Това се отнасяше по-скоро за първите трима. Губернаторът с препълнена чаша уиски в ръка беше вперил поглед в запалената печка. По лицето му бе изписано пълно отчаяние.

— Това е ужасно — простена глухо той. — Ужасно! С мен е свършено. О, Господи!

О’Брайън злобно просъска:

— Не ви се виждаше толкова ужасно, когато разбрах що за стока сте — че сте фалшифицирали изборите и сте изразходвали цяло състояние за подкупи, само и само да станете губернатор, и ви предложих да се присъедините към мен и Нейтън. Не беше ужасно, когато сам предложихте Нейтън като най-добрия — по вашите думи — агент и лично го назначихте за надзирател на индианските резервати. Не беше ужасно, когато поискахте и настояхте да получите половината от всичко, което припечелихме. Ще повърна, като ви слушам, господин губернатор Феърчайлд!

— Да, ама и през ум не ми мина, че ще бъда замесен в нещо подобно — скръбно промърмори губернаторът. — Всички тези убийства… Как може един честен човек да живее със спокойна съвест след всичко това? — Той не обърна внимание, нито дори чу възклицанието на О’Брайън, който явно не вярваше на ушите си. — Не ми казахте, че племенницата ми е нужна като заложница в случай, че възникнат усложнения с баща и. Не ми казахте…