Читать «Проходът на сломените сърца» онлайн - страница 70

Дийкин се просна по корем и долепи ухо до вентилатора. Клеърмонт незабавно последва примера му. Дийкин се пресегна и накара Марика да легне до него.

— Не е необходимо да ме прегръщате — хладно го сряза момичето.

— Това е поради романтичната обстановка — рече той. — Много съм податлив на такива неща.

— Нима? — Гласът и не отстъпваше по студ на нощта.

— Просто не искам да паднете. Тя потъна в обидено мълчание.

— Тук са — прошепна полковникът. Дийкин кимна. О’Брайън, Пиърс и Хенри, и тримата с пистолети в ръце, застинаха в моментна нерешителност насред трапезарията.

— Щом като Хенри е чул крясък и Дийкин наистина се е бил с Карлос, може и двамата да са паднали от влака и…

Доколкото губернаторът беше в състояние да тича, той, може да се каже, се втурна в трапезарията. На втория метър се беше вече запъхтял.

— Племенницата ми! Изчезнала е!

Кратко, объркано мълчание, от което пръв се окопити О’Брайън:

— Хенри, иди виж дали полковник Клеърмонт… — Не, аз сам ще проверя.

Дийкин и Клеърмонт се спогледаха, след което Дийкин се доближи с пълзене до ръба на вагона — тъкмо навреме, за да види как О’Брайън прекосява площадката между първия и втория вагон. Майорът, както забеляза Дийкин, бе забравил елементарната учтивост и не бе прибрал пистолета в кобура, преди да се яви пред по-висш офицер. Дийкин допълзя обратно до вентилатора и разсеяно прегърна с ръка момичето през раменете. Ако тя имаше възражения, не ги изрази гласно.

— Да не сте влезли в спор с Карлос? — попита Клеърмонт.

— В известен смисъл. На покрива на снабдителния вагон. Той падна.

— Карлос? Падна? Този мил жизнерадостен човек? — Способността на Марика да поема нови количества все по-нерадостни вести почти се бе изчерпала. Но… той може да е наранен. Може да лежи някъде край релсите и да замръзва в този нечовешки студ.

— Че е наранен, в това не се съмнявам. Но не лежи край релсите и нищо не усеща. Тогава тъкмо минавахме над един мост и падането му към дъното на пропастта продължи доста време.

— Вие сте го убили! — Дийкин едва долови изречените с пресипнал глас думи. Та това си е чисто убийство!

— Всеки мъж има нужда от хоби. Той стисна по-здраво раменете й. — Или предпочитате аз да лежа сега долу на дъното на урвата? Защото за малко щеше да стане точно това.

Тя помълча, сетне прошепна:

— Извинете. Говоря глупости.

— Да — потвърди Клеърмонт без капка кавалерско чувство. — Е, господин Дийкин, сега какво ще правим?

— Ще превземем локомотива.

— Там ще бъдем ли в безопасност?

— Ще бъдем, стига да се отървем от нашия приятел Банлън.

Клеърмонт го изгледа недоумяващо.

— Да, господин полковник, за съжаление е точно така. Банлън.

— Не мога да повярвам.

— Сенките на тримата мъже, убити от него, не биха изразили съмнение.

— Трима?!

— Знам го със сигурност.

Клеърмонт сравнително бързо се нагоди към променилата се обстановка.

— Значи е въоръжен? — попита спокойно.

— Не знам, но е възможно. Във всеки случай Рафърти има пушка. И Банлън ще я използува — след като бутне момчето от влака.

— Ами ако ни чуе, като приближаваме? Може да не ви допусне до локомотива.