Читать «Проходът на сломените сърца» онлайн - страница 68

Марика се подпря на лакът и попита сънено:

— Кой е?

— Майор О’Брайън, госпожице.

— Влезте, вратата е отключена. — Майорът отвори и застана на прага, но не понечи да влезе по-навътре.

Марика попита възмутено:

— Как си позволявате да ме безпокоите в такъв късен час, господин майор?

О’Брайън се заоправдава:

— Затворникът Дийкин е избягал, госпожице Феърчайлд.

— Избягал? Не ставайте смешен. Къде може да избяга човек в тази пустош?

— Точно там е работата, госпожице. Няма къде да избяга. Затова смятаме, че е все още във влака.

Марика го изгледа хладно, с неверие в очите:

— И решихте, че може би…

— Не, не! — побърза да я увери и успокои майорът. — Просто може да се е промъкнал тук, докато сте спали.

— Уверявам ви, че не се е скрил под моето легло — язвително каза Марика.

— Виждам, госпожице. Моля да ме извините.

О’Брайън побърза да изчезне, а щом стъпките му заглъхнаха, Дийкин се измъкна изпод завивките.

— Е, госпожице — рече с възхита в гласа. — Добре го изиграхте. При това нито веднъж не излъгахте. Никога не бих повярвал…

— Станете. Целият сте в сняг и аз замръзвам.

— Не, вие ще станете, ще се облечете и ще доведете тук полковник Клеърмонт.

— Да се облека! Докато вие… вие сте тук…

Дийкин метна уморена ръка през очите си.

— Мило момиче… искам да кажа… драга госпожице. Имам си други, далеч по-неприятни грижи. Видяхте визитната ми картичка. Никой не бива да ви забележи, когато разговаряте с него. Не бива да видят, като го водите насам, и не му казвайте, че съм тук.

Марика го изгледа замислено, но не продължи да спори. Нещо в лицето му сложи край на всякакви спорове. Облече се набързо, излезе и само след две минути се върна, следвана от озадачения, както можеше да се очаква, полковник Клеърмонт.

Докато Марика затваряше вратата, Дийкин отметна завивките от лицето си и свали крака на пода.

— Дийкин! Дийкин! — Клеърмонт не вярваше на очите си. — Какво, за Бога…

Той млъкна рязко и се пресегна към колта в кобура си.

— Оставете на мира пистолета — уморено каза Дийкин. — Ще имате предостатъчно възможност да го използувате в най-скоро време. Макар и не върху мен.

И той подаде на Клеърмонт картичката си. Полковникът я пое колебливо, прочете написаното, после повторно и дори трети път. Произнесе на глас:

— „Джон Стантън Дийкин… Правителство на Съединените Американски Щати… Федерална тайна служба… Алън Пинкъртън.“ — Полковникът си възвърна апломба със забележителна бързина и спокойно върна визитката на Дийкин. Познавам лично господиин Пинкъртън. Това действително е неговият подпис. Вас също ви познах. Макар и чак сега. Или поне съм чувал за вас. През 1866 година под името Джон Стантън разкрихте обира на бързия влак за Адамс. Бяха задигнати седемстотин хиляди долара. — Дийкин кимна. — С какво мога да ви бъда полезен, господин Дийкин?

— Какво иска от вас? — Марика явно не вярваше на ушите си. — Но откъде знаете, че той… все пак нито го разпитахте…

— Никой не задава въпроси на Джон Стантън Дийкин, госпожице.

Гласът на Клеърмонт беше почти нежен.