Читать «Проходът на сломените сърца» онлайн - страница 66

Заморен, останал без дъх, масажиращ натъртения си врат — от което болното рамо го заболя повече, без да му олекне на врата — Дийкин стоя известно време вкопчен във вентилатора, след което се запромъква внимателно към края на вагона и се смъкна на площадката. Влезе вътре, запали втора лампа и продължи изследователската си работа. Отвори още два сандъка с медицински материали — и двата пълни с муниции за уинчестерките. Стигна до петия и щеше да го подмине, ако не забеляза случайно, че е леко по-продълговат от останалите. Това бе достатъчно основание да забие длето в капака. Сандъкът бе натъпкан със сивкави гумени торбички, в каквито обикновено се превозва барут.

Реши да отвори още един сандък, макар вероятността да съдържа същото бе твърде голяма. В този обаче имаше дребни цилиндрични предмети, всеки двайсетина сантиметра дълъг, до един увити в омаслена сива хартия, вероятно не пропускаща вода. Дийкин сложи два броя в джоба си, загаси лампата, мина към предната част на вагона, откачи кожуха си от кръглото прозорче и тъкмо го обличаше, когато видя Хенри да отваря вратата на втория вагон. Носеше кафеник, две големи чаши и фенер. Затвори подире си и се огледа недоумяващо. Изглежда, Карлос не бе имал навика да напуска поста си.

Дийкин не изчака. Бързо отиде в дъното на вагона, излезе на задната площадка и застана зад едно от двете прозорчета.

Хенри, вдигнал високо фенера, отвори отсрещната врата и бавно влезе в продоволствения вагон. Погледна вляво и се закова на място, защото гледката пред очите му не беше за вярване. Съвсем не очакваше да види, че шест от безиросаните сандъци са с безцеремонно изтръгнати капаци, оголили съдържанието си от муниции, барут и динамит. Бавно, с движения на сомнамбул той остави кафеника и чашите и се придвижи към дъното на вагона. Там спря с оцъклени очи и зейнала уста, загледан в трите отворени ковчега — два с уинчестерки, а третият с тленните останки на преподобния Пийбоди. Съвзел се от мимолетния си транс, стюардът започна като обезумял да се оглежда наоколо, сякаш да се увери, че не се намира в компанията на побъркания вандал, причинил неприятната гледка; поколеба се, понечи да се върне откъдето бе дошъл, промени решението си и тръгна към противоположния край на вагона. Натрупалият солиден опит Дийкин ловко се покатери на покрива.

Хенри се появи на задната платформа и трябваше да изминат дълги секунди, за да може замаяното му съзнание да приеме изпратеното от сетивата, или каквото беше останало от тях, послание. Лицето му изрази шок и неверие, когато си даде сметка, че остатъкът от влака липсва. Стоеше вкаменен и не вярваше на очите си. После изведнъж дойде на себе си. Извърна се и изчезна през все още отворената врата. Дийкин се спусна долу и го последва, макар и не тъй забързано.

Хенри притича през продоволствения вагон, по коридора на спалния вагон и накрая се втурна в първия. Спря чак в офицерския салон, където се предполагаше, че Дийкин кротко си проспива нощта. Инстинктът не излъга Хенри. Дийкин беше изчезнал. Стюардът не си изгуби времето да изразява изумление или друго чувство — той по-скоро би се изумил, ако Дийкин си беше на мястото, — а се извърна и хукна обратно откъдето беше дошъл. Когато прекосяваше площадките между първия и втория вагон, умът му беше прекалено зает с многобройни важни мисли, за да му хрумне да вдигне поглед нагоре, но дори да го беше сторил, едва ли щеше да зърне клекналия на покрива Дийкин. Хенри полетя към коридора на спалния вагон, като остави вратата подире си отворена. Дийкин скочи долу и зачака с интерес да види какво ще стане.