Читать «Проходът на сломените сърца» онлайн - страница 4

Тя отива при баща си, комендант на форт Хъмболт. Старшите офицери се радват на такава привилегия. — Той махна вляво от себе си. — А това е адютантът на губернатора и офицер за свръзка с армията, майор Бърнард О’Брайън…

Той млъкна и изгледа озадачено Пиърс, който се беше втренчил в майора. О’Брайън беше плещест, загорял от слънцето, жизнерадостно кръглолик и дебелобуз мъж. Той с нарастващ интерес се вглеждаше от своя страна в маршала, след което, почти внезапно разпознал човека насреща си, скочи на крака. За учудване на околните двамата, щастливо усмихнати, се хвърлиха един към друг и си застискаха ръцете като братя, които не са се виждали от години, след което взеха да се тупат по гърбовете. Древните клиенти на бара се пулеха недоумяващо — никой от тях не можеше да си припомни кога маршал Нейтън Пиърс е проявил за последен път проблясък на чувство.

Лицето на О’Брайън грееше от радост.

— Сержант Пиърс! Как не се сетих веднага! Та това е същият онзи Нейтън Пиърс! Изобщо нямаше да те позная. В Чатануга брадата ти стигаше до…

— Почти докъдето сега стига твоята, лейтенанте.

— Вече съм майор — с шеговита строгост го поправи О’Брайън и додаде тъжно: — Повишението идва бавно, но все пак идва. Е, Нейтън Пиърс? Как е сега най-големият военен разузнавач, най-умелият боец срещу индианците, най-точният стрелец…

— След теб, майоре, след теб — сухо го прекъсна Пиърс. — Помниш ли, когато…

Прегърнати през раменете, без изобщо да забелязват останалите, двамата мъже се устремиха към бара такова безподобно архитектурно недоразумение, че неволно събуждаше възхита със своето жалко великолепие. Състоеше се от три огромни и по всяка вероятност колосално тежки вагонни спални кушетки, поставени без никакво закрепване върху две дървени магарета, които на пръв поглед не биха издържали тежестта дори на едната. Първоначално класическата простота на този дизайн е била потулена от проснат отгоре зелен линолеум и завеси от копринено кадифе до пода, спуснати от трите страни на конструкцията. Ала времето никому не прощава и неумолимо бе видяло сметката както на линолеума, така и на кадифето, за да разголи пред всички тайните на архитекта. Въпреки крехкостта на този тезгях Пиърс не се поколеба да се облегне на него и да сигнализира, както е прието, на продължаващия усърдно да бърше чаши барман. След което двамата се задълбочиха в тихи разговори.

Другите петима на масата до вратата отначало помълчаха, после Марика Феърчайлд се обади озадачено:

— Какво искаше да каже маршалът с това „след теб“? Все пак ставаше дума за разузнаване, битки с индианци и стрелба, а майорът го бива само да попълва документи, да пее ирландски песни, да разказва скучните си истории и… и…

— И да убива хора по-умело от всеки, когото познавам. Нали, губернаторе?

— Така е. — Губернаторът сложи ръка на рамото на племенницата си. — О’Брайън, скъпа, е най-знаменитият офицер на армията на Севера от времето на гражданската война. Начинът, по който борави както с оръжие, така и с голи ръце е невероятен — заслужава да се види. Майорът е само мой адютант, това е вярно, но много особен адютант. Горе в онези планини политиката — а аз в края на краищата съм политик — е склонна да придобива малко… как да се изразя по-точно?… физически аспект. Но докато майорът е край мен, евентуалното насилие изобщо не ме засяга.