Читать «Проходът на сломените сърца» онлайн - страница 5

— Да но би някоя да се опита да ти навреди? Да не искаш да кажеш, че имащ врагове?

— Врагове! Губернаторът не че изпръхтя, но почти. — Покажи ми един губернатор на запад от Мисисипи, който да твърди, че няма врагове, и да не е безподобен лъжец!

Марика го изгледа неуверено, сетне се втренчи в широкия гръб на О’Брайън до бара, а недоверието в очите и се засили. Понечи да каже нещо, но размисли, тъй като майорът и Пиърс се обърнаха с чаши в ръце и се запътиха към тяхната маса. Разговаряха оживено — Пиърс очевидно започваше да се ядосва, а майорът се опитваше да го успокои.

— По дяволите, О’Брайън, много добре знаеш какво представлява този Сеп Калун. Убивал е хора, грабеше и дилижанси, и влакове, подклаждаше враждебни действия между фермерите, продаваше уиски на индианците…

— Всички добре го познаваме — миролюбиво отвърна майорът. — Ако някой си е заслужил бесилото, то това е Калун. Затова ще си увисне…

— Само от ръката на палача. Аз съм служител на закона, за разлика от теб и твоите хора. А той сега е там, във Форт Хъмболт. Просто искам да отида и да го докарам. Дотам с твоя влак, на връщане със следващия.

— Чу какво каза полковникът, Нейтън. — Смутен, явно в неловко положение, О’Брайън се обърна към Клеърмонт: — Смятате ли, че има някакъв начин да изпратим този престъпник обратно в Рийз Сити с въоръжен ескорт, сър?

Клеърмонт не се поколеба:

— Ще го уредим някак си.

Пиърс го погледна и подметна хладно:

— Ако не се лъжа, преди малко твърдяхте, че това не е работа на армията.

— И сега го твърдя. Но съм готов да ви сторя лична услуга. Друг начин няма, маршале. Така че ако искате, приемете. Той извади джобния си часовник и го погледна раздразнено. — Още ли не са напоили и нахранили проклетите коне? Господи, ако искаш нещо да се свърши в днешната войска, трябва сам да се погрижиш за всичко. — Бутна стола си назад и стана. — Извинете ме, господин губернатор, но по разписание трябва да тръгнем след половин час. Ей сега ще се върна.

И полковник Клеърмонт излезе от бара.

— Не той плаща на музикантите, а американските данъкоплатци, но какво да се прави, като той им нарежда какво да свирят. След половин час, значи? — И като хвана О’Брайън под ръка, Пиърс го поведе към бара. Трябва да успеем в това време да се наприказваме за цели десет години.

— Един момент, господа! — спря ги губернаторът, бръкна в някакво куфарче, извади плик и го подаде на О’Брайън. — Щяхме да забравим нещо, майоре.

— Вярно, човек като срещне стар боен другар… — Той пое плика и го връчи на Пиърс. — Маршалът на Огдън ни помоли да го предадем.

Пиърс кимна в знак на благодарност и двамата тръгнаха към бара. Пътем О’Брайън се огледа небрежно наоколо, а усмихнатите му ирландски очи не пропускаха нищо. Нищо не се беше променило през последните пет минути, никой дори не беше помръднал. Вехтите старци пред бара и край масите все едно че бяха восъчни фигури, застинали в музейна сцена. Точно в този миг външната врата се отвори, влязоха петима мъже и се отправиха към една маса в дъното на помещението.