Читать «Проходът на сломените сърца» онлайн - страница 38

АРМЕЙСКА ПОЩА & ТЕЛЕГРАФ

Дийкин свали последния брезент, нави го на руло, пъхна го под шинела си, нарами сивия сандък, загаси лампата и излезе, като не пропусна да заключи след себе си. Дори през краткото време, което прекара вътре във вагона, видимостта явно се бе влошила. Добре, че влакът се движи по релси, рече си Дийкин, защото в такова време ездач заедно с коня или дори цял дилижанс неминуемо биха свършили на дъното на някоя урва.

Помъкнал тежкия предавател и без ни най-малко да се прикрива, Дийкин забърза покрай продоволствения вагон и се покатери на предната платформа в първия от двата конски вагона. Вратата се оказа отключена. Той влезе вътре, затвори подире си, сложи предавателя на пода, намери газена лампа и веднага я запали.

Повечето коне бяха на крака, голямата част дъвчеха унило сеното, което се подаваше от закованите от едната страна на вагона ясли. Те почти нямаха пространство за движение в тесните си боксове, но това изглежда не им правеше впечатление. Не се впечатлиха и от присъствието на Дийкин. Тези от тях, които си направиха труда да го забележат, го изгледаха без капка любопитство и безразлично се извърнаха на другата страна.

Дийкин също не им обърна внимание. Много повече го занимаваше източникът на хранителните им запаси — сандък за сено от подвижни летви, висок почти до покрива на вагона. Той свали двете най-горни летви, покачи се върху сеното и изрови дълбока дупка от задната страна, до стената на вагона. Скочи на пода, уви предавателя в платнището, покатери се с него обратно върху сеното, зарови го навътре в дупката и го покри с почти еднометров пласт сено. Дори ако се случеше най-лошото, реши Дийкин, предавателят би трябвало да остане неоткрит поне едно денонощие, а на него това му беше предостатъчно.

Изгаси лампата, излезе навън и си за проправя път към задната част на втория вагон. Изтръска шинела си отвън на платформата, влезе вътре, закачи го на кука в коридора пред спалните купета на офицерите и тръгна към предната част, като душеше одобрително. Спря пред отворената врата вляво и надникна вътре.

Кухнята беше малка, но безупречно чиста. На бумтящата печка кротко къкреше цяла батарея тенджери. Единственият обитател се оказа нисък и много дебел негър, нелепо издокаран в униформата на военен готвач, без да бъде пропусната островърхата бяла шапка. Той се ухили широко и продемонстрира безупречно равните си бели и лъскави зъби.

— Добро утро, сър.

— Добро утро. Вие трябва да сте Карлос, готвачът.

— Точно така — засия насреща му Карлос. — А вие трябва да сте господин Дийкин, убиецът. Тъкмо навреме за малко кафе, сър.

* * *

Клеърмонт стоеше на платформата на локомотива редом с Банлън, който надзираваше товаренето на горивото. След малко машинистът се обърна и се надвеси отстрани.

— Достатъчно! Вече се напълни. Много благодаря. Сержант Белю вдигна ръка, че е разбрал, каза нещо на хората си, а те незабавно се затътриха признателно по посока на вагоните и почти незабавно се изгубиха от поглед в снежната вихрушка на мрака.