Читать «Проходът на сломените сърца» онлайн - страница 21

— Напрегнат ден, докторе? — учтиво попита Марика.

— Да, за съжаление. По-голямата част от лекарствата и препаратите ще се товарят едва утре в Огдън. Трябва да ги проверя всичките, преди да стигнем Форт Хъмболт.

Марика го изгледа с насмешливо любопитство.

— За къде сте се разбързали, доктор Молиньо? Тази работа не може ли да изчака пристигането ни там? — Когато той премълча, момичето добави с усмивка: — Или може би епидемията във форта — не помня как точно я нарекохте — грип или чревна инфекция — е вече неконтролируема?

Молиньо не се отзова на усмивката и.

— Епидемията във Форт Хъмболт… — Той млъкна внезапно, замислено се втренчи в Марика, обърна се кръгом и каза на полковник Клеърмонт: — Според мен всякакви по-нататъшни тайни са не само безпредметни и детински, но и направо оскърбителни за разумни възрастни хора. Първоначално трябваше да се крие истината, признавам, за да се уталожат излишните страхове, но сега всички В този влак са отрязани от външния свят и ще си останат изолирани до пристигането във форта, където така или иначе ще научат…

Клеърмонт вдигна предупредително ръка, за да възпре пороя от думи.

— Разбирам мисълта ви, докторе, добре я разбирам. Мисля, че имате право. Доктор Молиньо не е военен лекар и никога няма да бъде. Също така той не е обикновен лекар, лекуващ всякакви заболявания, а водещ специалист по тропически болести. Войските в този влак няма да сменят войниците във форта, а ще ги заместят, защото повечето са умрели.

Недоумението по лицето на Марика премина в страх. Гласът и едва се чуваше:

— Войниците… повечето са умрели…

— Много бих искал да не се налага да ви обясняваме, госпожице, защо влакът толкова бърза или защо доктор Молиньо е тъй припрян, нито да отговаряме на въпроса на маршала защо е тъй тревожен губернаторът. — Той притисна очите си с два пръста и поклати глава. — Форт Хъмболт е обхванат от сееща смърт епидемия на холера.

От седемте слушатели на полковника само двама проявиха признаци на оживление. Губернаторът, Молиньо и О’Брайън вече знаеха за холерата. Пиърс повдигна едната си вежда, но почти незабележимо. Полу-легналият Дийкин само се замисли — явно и той като Пиърс не обичаше да дава външна изява на чувствата си. Един страничен наблюдател може би щеше да остане разочарован от липсата на ответна реакция, но тя бе щедро компенсирана от Марика и преподобния Пийбоди. Страх и ужас се изписаха по лицето на девойката, изумление и неверие бяха чувствата, проявени от проповедника. Първа заговори Марика:

— Холера! Холера… но баща ми…

— Знам, детето ми, знам. — Губернаторът стана, отиде при нея и я прегърна през раменете. — Щях да ти го спестя, Марика, но реших, че… реших, че ако баща ти е болен, ти би пожелала…

Преподобният Пийбоди се съвзе с чудотворна бързина от състоянието, в което бе изпаднал и се изстреля като на пружина от дълбините на удобното кресло с изкривено от ярост лице.

— Как смеете! Господин губернаторе, как смеете! Да излагате това бедно дете на риск… на страшен риск… на тази смъртоносна напаст! Нямам думи! Настоявам незабавно да се върнем в Рийз Сити и… и…