Читать «Проходът на сломените сърца» онлайн - страница 12

Слушателите му в момента бяха осем. Стреснатият губернатор, Марика, свещеникът и лекарят бяха застанали непосредствено пред главния вход на „Империал“, а малко по-нататък, откъм дървения тротоар, изстъплението на полковника се наблюдаваше от О’Брайън, Пиърс и Дийкин, макар че Пиърс явно следеше по-внимателно Дийкин, отколкото разиграващата се сцена. Осмият член бе злочестият Белю. Беше скован в команда „мирно“, поне доколкото това е възможно върху седлото на един разтревожен от крясъците кон, а взорът му бе втренчен любознателно в някаква точка на светлинни години отвъд рамото на полковника. Следобедът бе студен, което не пречеше на Белю да се къпе в пот.

— Навсякъде, казваш? — Недоумението на Клеърмонт не знаеше граници и той не си правеше труда да скрие този факт. — Значи си ги търсил навсякъде, а?

— Да, сър.

— Офицери от кавалерията на Съединените щати едва ли са ежедневна гледка по тези места! Все някой трябва да ги е видял!

— Никой от хората, с които разговаряхме, сър. А ние разговаряхме с всеки срещнат.

— Това е невъзможно, бе, човек! Изключено е!

— Да, сър. Искам да кажа не, сър. — Белю престана да се взира в унес в космическия безкрай, фокусира погледа си върху своя началник и добави с кротко отчаяние: — Не можем да ги открием, сър.

Цветът на лицето на полковника придоби опасно дълбока окраска. Не беше необходимо особено прозрение, за да стане ясно, че предстои очакваното изригване на лавата. Пиърс побърза да направи крачка напред:

— Може би аз ще ги намеря, господин полковник. Ще подбера двайсетина души, които познават всяко кътче в този град като дланта си, а Бог ми е свидетел, че градчето ни не крие кой знае колко тайни кътчета. Дайте ни двайсет минути и ще ги открием. Ако са тук, разбира се.

— Как така — ако са тук, дявол да го вземе?

— Ами така. — Виждаше се с просто око, че настроението на Пиърс не е умиротворително. — Предлагам ви помощ, без това да ми влиза в задълженията. Не очаквам благодарности, не очаквам да ми се хвърлите на врата, но малко вежливост няма да навреди. Да или не — приемате ли помощта ми?

Клеърмонт се поколеба, кръвното му налягане видимо се покачи. Беше стреснат от резкия тон на Пиърс и сега си спомняше, неохотно и почти насила, че има работа с цивилен — член на онова злощастно мнозинство, над което нямаше нито власт, нито влияние. Клеърмонт гледаше да ограничава до неизбежния минимум всичките си контакти с цивилни, в резултат на което беше забравил как се общува с тях. Ала същинската причина за временната му колебливост бе противната и унизителна перспектива немитите и недисциплинирани вехтории на Рийз Сити да сполучат там, където неговите възлюбени кавалеристи бяха претърпели провал. Така че отговорът му струваше наистина върховно усилие:

— Добре, господин маршал. Много ви моля. И съм ви признателен. В такъв случай — потегляме след двайсет минути. Ще ви чакаме на гарата.