Читать «Проходът на сломените сърца» онлайн - страница 14

— Някакви следи, господин полковник?

— Боя се, че няма, Банлън.

Машинистът се поколеба.

— Да продължавам ли да поддържам пълна пара, господин полковник?

— А защо не?

— Искате да кажете… че ще потеглим без капитана и лейтенанта?

— Точно това искам да кажа. След петнайсет минути, Банлън, само петнайсет минути.

— Но капитан Оукланд и лейтенант Нюъл…

— Ще трябва да дочакат следващия влак.

— Но, сър, следващият влак може да е след няколко дена…

— В момента не ми е до благополучието на капитана и лейтенанта. — Той се обърна към придружвачите си и махна към стъпалата на първия вагон. — Вече е студено, а ни очакват далеч по-големи студове. С ваше позволение, господин губернатор, бих помолил майор О’Брайън да ми прави компания още известно време. Само докато доведат този Дийкин. Не че подценявам моите момчета, те са войници на място, но се боя, че няма да се справят с лукав затворник като Дийкин за разлика от майора. Само докато се върне Пиърс.

О’Брайън се усмихна, но премълча. Губернаторът кимна в знак на съгласие и побърза да изкачи стъпалата на вагона. Дори само през последните петнайсет минути късният следобед чувствително бе захладнял.

Клеърмонт кимна леко на майора и бавно тръгна покрай влака, като от време на време се пляскаше по кожените ботуши с контешкото си английско бастунче — единствената му отстъпка пред своеобразието и чудатостта. Полковникът си нямаше представа от влакове, но се беше родил е наблюдателното око на талантлив инспектор и не пропускаше възможност да демонстрира тази своя дарба. Пък и беше комендант на влака, а според Клеърмонт човек трябва отблизо и ревностно да пази собствеността си, колкото и временно да я владее.

В първия вагон, където се беше прибрал с облекчение и без много да се потрива губернаторът, се помещаваха дневният салон на офицерите, спалните купета на губернатора и неговата племенница и трапезарията в идната част на вагона. Във втория бяха кухнята, спалните помещения на Хенри и Карлос, съответно стюарда и готвача, и на офицерите. Третият вагон беше снабдителен, а четвъртият и петият бяха конски. Първата четвъртина от шестия вагон беше отредена за кухня на кавалеристите, а останалата му част, както и целият следващ седми вагон, беше заета от спалните им помещения. Изминал цялата дължина на влака, без това да обогати по някакъв начин общата му култура, Клеърмонт стигна най-сетне до последния, спирачния вагон. В този миг дочу тропот на копита и се обърна по посока на локомотива. Белю беше успял да прибере блудните си овце — доколкото се виждаше оттук, придружаваше го целият кавалерийски взвод.

Оглавяваше го лично сержант Белю. В ръката си държеше хлабаво едно въже, чийто противоположен край беше опримчен около врата на Дийкин. Самият Дийкин, по вина на дванайсетинчовия букай, беше принуден да се тътри нелепо забързано, със сковани крака, по-скоро като марионетка, отколкото като жив човек. За един мъж положението му бе крайно срамно и дори позорно, но Клеърмонт изобщо не се трогна. Поспря само колкото да види, че О’Брайън тръгна да пресрещне Белю, след което се засили и с отскок се метна на стъпалата на спирачния вагон, бутна вратата и влезе.