Читать «Последната граница» онлайн - страница 203

За миг Шандор остана да лежи неподвижно, докато желязната хватка на Коко се стягаше все по-здраво и неумолимо около гърлото му. Тогава Шандор напрегна всички сили и успя да се извие, размърда се, освободи ръцете си и ги протегна, за да сграбчи китките на нападателя си.

На помощ на Рейнолдс, който се чувстваше все още много слаб и неспособен да се изправи, се притече Юлия. Тя го прихвана за раменете и му помогна да стане. Цялото му тяло беше болка, но дори сега той си спомняше нещо от болката, която изпита веднъж, когато Шандор на шега бе стиснал само с два пръста лакътя му. Можеше да си представи какво изпитва Коко в момента, щом като извитите като куки, могъщи пръсти на Шандор се бяха забили дълбоко в сухожилията от вътрешната страна на китките му.

Постепенно лицето на Коко се изкриви от непоносима болка.

Това беше като шок за него. Колкото повече менгемето на хватката на Шандор се стягаше около китките му, толкова повече пръстите на Коко около гърлото на Шандор отмаляваха и хватката им се отхлабваше.

Като продължаваше да стиска китките на Коко, Шандор отново напрегна сили и го отхвърли настрана, без да го изпуска, изправи се задъхан и го събори на пода. Отпусна китките му, но побърза да го сграбчи през гърдите, преди още Коко да се опомни и да прецени как да постъпи по-нататък. Първоначално Рейнолдс помисли, че Шандор има намерение да отхвърли противника си. По моментното облекчение, което се изписа върху лицето на полицая, личеше, че и той е помислил същото. Щом Шандор заби глава в гърдите му, изразът на облекчение веднага се смени с разочарование, болка и страх, панически страх.

Шандор напрегна рамене и започна да души гиганта в убийствена мечешка прегръдка, от която Коко трябваше да знае със сигурност, че нищо не може да го освободи. Със затягането на мъртвата хватка страхът, изписан върху лицето на Коко, се смени с ужас, който разкриви физиономията му. Лицето му постепенно се наля с кръв и посиня от недостиг на кислород. Отначало започна да охка, после гърдите му захъркаха дрезгаво. Докато дробовете му се бореха, жадни за глътка въздух, юмруците му удряха неистово, като луди, масивния гръб. Резултатът беше никакъв, почти никакъв, все едно, че биеше отчаяно върху гранитна стена.

Споменът, който Рейнолдс запази за този напрегнат миг, не беше свързан със сковаващата паника и с вида на помръкналото, изкривено от непоносима болка лице на Коко, не беше свързан дори и с безизразното лице на Шандор, с тихите му, благи очи, които не издаваха чувствата му и усилията, които прави, за да победи противника си. Имаше спомен само за хрущенето на леда върху дрехите на Шандор, докато той стискаше все по-здраво и безпощадно противника си. Остана и споменът за ужаса върху лицето на Юлия, когато Рейнолдс я прегърна и я притисна плътно до себе си, за да не и позволи да чува, поне доколкото това беше възможно, стоновете и отчаяния писък, който изпълни пространството в стаята и бавно заглъхна, замря…