Читать «Евгений Онегин (Роман в стихове)» онлайн - страница 5

прилежен немец,

час по час разтваря своя васисдас.

XXXVI

Но вече уморен от бала,

денят превърнал в полунощ,

спи в спалнята си занемяла

синът на леност и разкош.

Към пладне става чак Евгений.

Животът с пъстри развлечения

и днес го чака все така,

тъй както впрочем досега.

Но беше ли щастлив, изпитал

свободно в своя раи разцвет

победи бляскави навред

или наслади без насита?

И току-тъй ли при това

бе здрав и буен в пиршества?

XXXVII

Не, рано чувствата замряха,

опротивя му светски шум;

красавици безпокояха

не дълго неговия ум;

измените го умориха,

другарите го отегчиха;

не му се щеше някой път,

ако на пир се съберат,

бифтека с вино да полее

и с остри думи да соли,

когато го глава боли,

или глупеца да осмее.

И той намрази най-подир

дуел, гълчава, буйства, пир.

XXXVIII

Недъг, познат на нашто време,

от който страда не един —

хандра по руски го зовеме,

подобен на английски сплин,

го завладя полека-лека.

Да се застреля ли човека?

е, глупаво му се видя,

но към живота охладя.

Същински Чайлд Харолд, тъжовен

и мрачен влезне той в салон;

ни хорски клюки, ни бостон,

ни поздрав мил, ни взор любовен

го трогват; равнодушен, ням,

не забелязва нищо там.

XXXIX, XL, XLI

…………

XLII

О, светски своенравни дами!

Той вас заряза най-напред,

че скучен е и външно мами

салонният ви етикет.

Макар че разни дами има —

те с дарба просто несравнима

тълкуват Сей или Бентам

и все пак — скучничко е там.

А те са толкоз непорочни,

тъй горди, умни до една,

тъй пълни с трезва хладина,

тъй строги, предпазливи, точни,

тъй непристъпни въобще —

че просто да ти се отще!

XLIII

И вас, о хубавици млади,

които в мрак или мъгли,

по сънни улици, площади

отнасят бързите коли,

напусна ви и вас Евгений,

прибра се в къщи отегчен и

ирозина се веднъж и два

и взе перото след това —

да пише. Но не беше лесно

и той заряза тоя труд:

затуй не стана и прочут

сред хората с талант известни.

Аз сам към тях принадлежа.

Да съдя — ще се въздържа.

XLIV

Измъчван все така душевно,

на леността да устои,

зае се той с похвална ревност

чужд ум поне да усвои;

взе книги, чете, чете много —

но полза никаква, ей богу!

У тоз — трактат досаден, сух,

у друг — брътвеж безсмислен, кух;

у всички някакви вериги;

тук престаряла старина,

там стародавна новина.

И той заряза своите книги,

както жените, отегчен —

и ги забули с чер сатен.

XLV

Отхвърлил светските канони,

от суети преуморен,

във някогашните салони

той другаруваше със мен.

Харесвах рязката му странност,

неволната му замечтаност,

и резкият му ум студен.

Той мрачен бе, аз — озлобен.

И от живота изиграни,

познали вече всяка страст,

сърца без жар туптяха в нас.

Съдбата сляпа подигра ни

със злоба и горчивини

в онези наши ранни дни.

XLVI

Тоз, който мисли, той не може

и хората да не вини:

чувствителният се тревожи

от вече миналите дни.

Той вече се не очарова

и споменът като отрова

го пари — истински кошмар.

Но често туй придава чар

на разговора простодушен.

Онегин първо, ме смути

със своите злъчни остроти,

но скоро свикнах аз да слушах

шегите, злъчката във тях

и епиграми с мрачен смях.

XLVII

Как често в късна доба лете,

когато без луна, звезди,

бе светло над Нева небето,

край огледалните води

стояхме двама замечтани!