Читать «Евгений Онегин (Роман в стихове)» онлайн - страница 4

Фенери двойни отстрани

разливат бодро светлини

и по снега дъги извиват.

Домът, потънал цял в разкош,

блести в притихналата нощ,

но сенки мяркат се припрени —

тук женски профил, там глава

и мъж се мерне след това.

XXVIII

Онегин слезе от шейната,

премина входа — и така

затича се по стъпалата,

приглаждайки коси с ръка —

и влезе. Вътре глъч, движение,

оркестър свири с отегчение,

с мазурка всеки е зает и шум,

и теснота навред;

подрънкват лейбгвардейски шпори,

във шемет двойки се въртят,

пленителни крачка летят,

следят ги пълни с пламък взори

и в ритъма на танца жив

заглъхва шепотът ревнив.

XXIX

Във дни на радост и желания

на бал бях, както у дома:

чудесно място за признания

или за връчване писма.

Съпруже с хубава съпруга,

внимавай! Правя ти услуга —

и мойта мисъл подразбрал,

пази жена си ти на бал.

Ти, майко, колкото се може

по-строго щерката следи,

лорнета зорко дръж и бди.

А то… какво не става, боже!

Това пред всички вас признах,

че сам не правя вече грях.

XXX

Уви, в забави на провала

безбройни дни съм пропилял.

Да разрешаваше морала,

и днес отивал бих на бал.

Обичам шеметната младост

сред блясък, теснота и радост,

жените в бален тоалет,

крачката по блестящ паркет.

Но где намерил би в Русия

три чифта хубави крачка?

Ах, две плениха ме така,

че дълго помнех ги, не крия!

И охладнял, макар с тъга

насън ги виждам м сега!

XXXI

Безумецо, в кои предели

ще ги забравиш и кога?

Ах вий, крачка! Къде, къде ли

цветята тъпчете сега?

Сред нега източна живяхте,

снега на север не допряхте,

вий стъпвахте по мек килим,

за вас привичен и любим.

И заточен в места красиви,

едва ли не забравих аз

и чест, и слава зарад вас,

и бащин край, и дни горчиви.

Но щастието отлетя —

тъй както — вашата следа.

XXXII

Със прелестно лице е Флора,

Диана пък — с прекрасна гръд;

но най харесвам Трепсихора,

с краче — на прелестта върхът!

На взора, що на него пада,

пророчествува то награда

и мами тайно мисълта

с условната си красота.

Обичам туй краче, Елвииа,

на пир — под масата до мен,

напролет в полски кът зелен,

опряно зиме на камина,

на огледално чист паркет,

иа скален морски бряг… Навред.

XXXII

Вълните си припомням бурни,

блазе им, мислех си, блазе,

че всяка бърза да се втурне

с любов към нейните нозе!

О, как желаех сам да легна,

крачката с устни да досегн!

Не, никога на младостта

във пламъците, в буйността

не съм жадувал за целувка

и сочни устни, що зоват,

и бузи пламнали, и гръд,

която чезне за милувка —

не, никога така страстта

не ми е палила кръвта!

XXXIV

Но помня аз и друго време:

заветен блян ме увлече

и щастието ме обземе —

държа в ръцете си краче.

Това докосване пробуди

в сърцето поривите луди,

запали в него пламък нов —

и пак тъга, и пак любов…

Ала достатъчно прославях

надменните кокетки аз

с бъбрива лира, с нежен глас:

страстта ни те не заслужават.

Измама крие всичко в тях:

и думи, и крачка, и смях.

XXXV

Онегин де е? Сънно муден

се връща у дома да спи.

А еква барабан. Пробуден,

градът започва да кипи.

Търговец някакъв там крачи,

припряно щъкат раздавачи,

там бърза охтенка с кърчаг,

под тях проскръцва хрупкав сняг.

Капаци шумно се отварят,

възвира глъч неукротим,

на стълбове се вдига дим;

и с бяла шапчица хлебарят,