Читать «Човекът, който не спи» онлайн - страница 9

— А не ви ли се струва, че перспективата за живот без сън може да не се понрави на всички?

— Дори съм сигурен в това — и професорът се усмихна — Веднъж, една зима в затънтено селце, предложих на един селски момък, който ми се чудеше задето не спя, да опита на себе си моето средство. Той се съгласи. Сутринта го питам как се чувствува. „Дявол да го вземе! — казва момъкът. — Едва не пукнах от скука! Цялото село спи. Само кучетата лаят. Ходих, ходих — страшна скука! Качих се на печката — не ми се спи и толкоз. Рекох си — тая нощ няма да има край!“

Освободете хората от привичния им труд — продължаваше професорът — пак ще им стане скучно. Но всичко това е само на долните степени на културата. Самата тя бързо ще се издигне до рационално използуване на „безсънните нощи“.

— Още един въпрос. Казвате, че не спите почти през всичките двадесет и четири часа. Но как не се изморявате?

— Много просто. И умората е болезнено явление. Работещият мозък отделя хипнотоксини, работещите мускули отделят кенотоксини — отровите, които предизвикват чувството на умора. Аз въвеждам противоотрова — ретардин — и умората изчезва. Моят ретардин прекъсва развитието на болестта, наричана умора, както прекъсват сега възвратния тиф, като въвеждат в организма диоксидиаминоарсенобензолдихлорхидрат — произнесе на един дъх Вагнер.

Горев се сепна от тази дълга чудновата дума. Той помоли професора да я повтори на срички и я записа в бележника си. „Такива думи придават на статията научна тежест“ — помисли си той.

— И сега направете равносметка — каза професор Вагнер. — Като работя с двете полукълба на мозъка, удвоявам продукцията си. Като работя двадесет и четири часа вместо осем, утроявам работното време. Значи, работя за шестима, при това без всякаква вреда за здравето си. Следователно за тридесет години работен живот човек е в състояние да изпълни програма за сто и осемдесет години. Или с други думи, за всяко половин столетие човечеството ще изминава по пътя на прогреса разстояние за три века наведнъж.

— Как мислите, струва ли си за това да жертвуваш пет-шест кучета?… — завърши с усмивка професорът.

„ДИКТАТОРЪТ“

Просторната гостна на банкера Голдзак, купил си неотдавна баронска титла, беше обзаведена с тежко, парвенюшко великолепие. По стените, покрити с резбована дъбова ламперия, се мъдреха еленови рога и гербовете на новоизлюпения барон. В ъгъла беше поставен рицар с доспехи и с меч от XIII век — съмнителният „прародител“ на барона. Стъклата на прозорците с тесни решетки изобразяваха същия баронски герб — върху жълт щит свита в лакътя ръка в доспех, която стиска меч с желязната си ръкавица. Над ръката — пет тъмносини звезди.

В средата на стаята около голяма кръгла маса от черен дъб на дъбови кресла с високи облегалки с резба заседаваха членовете на централния комитет на германската политическа организация „Диктатор“. В креслото с още по-висок гръб, отгоре с резбования германски държавен орел, седеше председателят на събранието — старият генерал, един от „героите“ на империалистическата война, приятел из кайзера. Грубото лице на генерала, сякаш изсечено с брадва от парче дърво, плътно стиснатите му устни под засуканите нагоре мустаци, говореха за силна воля. Изпод надвисналите побелели вежди поглеждаха изпитателно рядко примигващи очи. На униформената му куртка беше закаючен само „железен кръст“.