Читать «Човекът, който не спи» онлайн - страница 8

Но и това ми се струваше малко. Осем часа сън! Една трета от човешкия живот губим в това безпомощно, полумъртво състояние. Ето кое ме възмущаваше. Човечеството трябва да се освободи от сънната повинност. Какви необикновени перспективи, какви възможности!… Колко велики произведения биха ни дали още великите мислители, ако им подарим всичките нощи за творчество. Колко недовършени велики произведения биха били завършени. Какъв тласък би получил прогресът! Работникът, завършил смяна до струга, би прекарал нощта с книга или зает с обществена работа. Нямаше да останат неграмотни у нас. Нещо повече, всички биха получили възможността да се превърнат в напълно образовани люде. С какви гигантски крачки би тръгнал прогресът! Ето за какво си мислех…

Професор Вагнер се въодушеви. Дясното му око гореше от ентусиазъм. Очевидно вълнението се предаде и на другата половина от мозъка му: лявото му око също заблестя и лявата ръка започна да пише по-енергично.

Но Вагнер забеляза това и лявото му око сякаш угасна, задълбочи се в работата, лявата ръка заработи методично, докато в същото време дясното око продължаваше да гори въодушевено и дясната ръка описваше широки кръгообразни движения.

— И сега това е възможно! — каза професорът. — Сънят съвсем не е нормално явление, а болест поради отравяне с хипнотоксини: особени отрови, отделяни при работата на мозъка. Отровен от тях, човек заспива, тоест разболява се.

Когато човек спи, мозъкът му не изработва нови токсини; през това време организмът му унищожава токсините, натрупали се през работния ден. По такъв начин, като поспи, човек оздравява, но, уви! — за да се разболее отново привечер и отново да легне в леглото. Нима това не е ужасно?

Ако искате да знаете, сънят е заразителен. Правих такъв опит: лишавах куче от сън.

Когато организмът му беше отровен от хипнотоксините, аз ги извличах и ги инжектирах на добре отспало си и току-що събудило се куче. То заспиваше веднага.

Цялата задача се състоеше в намирането на „противоотрова“ — антихипнотоксини. Успях да реша тази задача по-широко, отколкото предполагах — откритият от мене антихипнотоксин убива не само токсините на съня, но и други. Следователно той заздравява целия организъм. Срещнах немалко препятствия, но ги преодолях. Победих съня. Изхвърлих кревата — тоя символ на болницата. Вече не спя и работя почти кръгло денонощие. Приемам антихипнотоксина заедно с храната. За хранене губя един-два часа в денонощието.

Всичко беше толкова необичайно, че Горев продължаваше да седи мълчаливо и да слуша внимателно професора.

— Но как се чувствувахте на първо време? — най-сетне попита той.

— Да, наложи ми се доста да се боря с навика да спя. Не ми се спеше ни най-малко. Но този безкраен, непрекъснат работен ден — ту със слънце навън, ту с тъмната завеса на нощта — ми се отразяваше някак си странно. Но все пак скоро свикнах с това. Затова пък колко хубаво се работи в нощната тишина! Няма да скрия една егоистична мисъл: страхувам се, че когато всички хора започнат да живеят без сън, едва ли ще бъде толкова тихо нощем.