Читать «Главата на професор Доуел» онлайн - страница 6

— Аз съм здрава…

Професор Керн кимна с глава.

— Алкохолици, неврастеници, епилептици, луди не сте ли имали в рода си?

— Не.

Керн пак кимна с глава.

Сухият му остър пръст се впи в копчето на електрическия звънец. Вратата безшумно се отвори.

В полумрака на стаята, като на проявявала фотографическа пластинка, Лоран видя само бялото на очите, после постепенно се проявиха светлите петна на лъскавото лице на негър. Черните му коси и костюмът се сливаха с тъмните завеси на вратата.

— Джон, покажете на госпожица Лоран лабораторията.

Негърът кимна с глава, предлагайки да го следва, и отвори втората врата. Лоран влезе в съвсем тъмна стая.

Щракна електрически ключ и ярка светлина от четири матови полукълба заля стаята. Лоран неволно притвори очи. След мрачния кабинет белината на стените ослепяваше… Блестяха стъклата на шкафовете с лъскави хирургически инструменти. Със студена светлина горяха стоманата и алуминият на непознати на Лоран апарати. С топли, жълти петна падаше светлината върху медните полирани части. Тръби, серпантини, колби, стъклени цилиндри… Стъкло, каучук, метал…

Посред стаята — голяма просекторска маса. До масата — стъклен сандък; в него пулсираше човешко сърце. От сърцето излизаха тръбички към балони. Лоран извърна глава и изведнъж видя нещо, което я накара да потрепери като от електрически удар.

Гледаше я човешка глава — само глава без туловище.

Тя беше прикрепена към квадратна стъклена плоча. Плочата се поддържаше от четири високи блестящи металически крачка. От прорязаните артерии и вени, през отверстия в стъклото, излизаха, съединявайки се по чифтно, тръбички към балони. Най-дебелата тръбичка излизаше от гърлото и се свързваше с голям цилиндър. Цилиндърът и балоните бяха снабдени с кранове, манометри, термометри и неизвестни на Лоран прибори.

Главата гледаше внимателно и скръбно Лоран, като мигаше. Не можеше да има съмнение: отделена от тялото, главата живееше самостоятелен и съзнателен живот.

Въпреки потресаващото впечатление Лоран не можеше да не забележи, че тази глава удивително прилича на главата на неотдавна умрелия известен учен-хирург професор Доуел, който се беше прославил със своите опити за съживяване на органи, изрязани от топъл труп. Лоран не един път бе присъствувала на блестящите му публични лекции и добре помнеше това високо чело, характерния профил, вълнистите, посребрени гъсти руси коси, сините очи… Да, това беше главата на професор Доуел. Само устните и носът му бяха станали по-тънки, слепоочията и бузите бяха хлътнали, очите бяха влезли по-дълбоко в орбитите и бялата му кожа бе придобила тъмножълт оттенък на мумия. Но в очите имаше живот, имаше мисъл.

Лоран като омагьосана не можеше да откъсне поглед от тези сини очи.

Главата беззвучно мръдна устни.

Това беше твърде много за нервите на Лоран. Тя беше близко до припадък.

Негърът я подкрепи и я изведе от лабораторията.

— Това е ужасно, това е ужасно… — повтаряше Лоран, отпускайки се в креслото.

Професор Керн барабанеше мълчаливо с пръсти по масата.