Читать «Магията» онлайн - страница 2

Тогава я видях. Въпреки, че доста време преди това се виждахме на вечерните петъчни срещи на тайфата, в онова задимено кръчме, все едно че я виждах за първи път.

Зъбите ми тракаха от студ, погледът ми се рееше около печката докато кацна на две добре окръглени дамски бедра. Бедрата бяха възпълнички, тъкмо за моя просташки вкус. Те бяха облечени в кремав, мокър, шлиферен панталон, така добре мокър и опит към тялото, че не можеше да не привлече погледа и вниманието на всеки, що годе уважаващ себе си мъж. Въображението ми, вече така добре раздвижено, мигом оформи следната мисъл. „Какво ли би се намирало по-нагоре от кръста на тая особа?“ Оказа се точно това което предполагах, две пищни гърди, ни повече ни по-малко стегнати от небесно син, отлично прозиращ под мократа тениска, сутиен. Е, това би било достатъчно за един непретенциозен към подобни гледки мъж, но за мене-не.

Откъде да знаех, че подобна волност ще ми коства толкова бъдещи терзания и недоспивания. Палаво око, изследователско! Огледът на момичето, защото то тогава беше наистина момиче, тоест неомъжено, завърши с лицето и очите. Това се оказа фатално. Защо трябваше да го правя? И до днес не ми е ясно. Но човек откъде да знае?

Погледнах очите… Те бяха наситено зелени. Погледът дълбок, някак странно добър и предразполагащ. Той сякаш проникваше в теб, обземаше цялото ти същество, разбиращо завладяващ и откровен. Толкова откровен, че ти се искаше да го погалиш, нежно с твоя. Виждате ли каква мисъл? Да погалиш с поглед! Дали съм погалил не зная, но нашите два погледа изведнъж се срещнаха и стана чудото. Момичето ми се усмихна, с една мила и пленяваща усмивка. Моментално ми изтръпна малешката на лявата ръка. Това било, както казват поличба.

Разбира се и аз се усмихнах, възможно най-глупаво и извинително. Нали разбирате, извинително заради палавия си поглед. Мисля, че ме разбра и повторно ми се усмихна. Душата ми запърха в гърдите като току що пуснато на свобода канарче.

Вечерта мина весело и шумно. Топлината и добрия коняк си казаха думата. Тайфата се отпусна.

Всеки разказа дежурните си вицове, изпя подходящите за случая песни и заяви, че нито времето нито мъглата ще попречат да дойдат повторно при хижара — ерген. Беше една незабравима майска нощ в планината, която се помни дори след сребърната сватба.

На другата сутрин тръгнахме надолу по една чудно красива, покрита с цветя и ухания стръмна долина. Слизането трая един час. Беряхме гъби, цветя, билки, кой каквото си открие. Малката ж.п. гаричка в подбалканската низина вече ни чакаше. След половин час се показа и влакът за София. Като по поръчка! Как мина пътуването, не бе интересно. По — интересното бе, че ходех след момичето като пале след майка си. То седна в едно малко купе и аз седнах срещу него. Съвсем импровизирано, поне за мен.

Седяхме си ние така, леко уморени и доволни. Около нас беше тайфата, порядъчно шумна и заета със себе си. Аз гледах момичето в зелените очи, а то ми се усмихваше. Така мило ми се усмихваше и нещо говореше. Трудно осъзнавах какво точно говореше. Бях се потопил в тоя зелен красив безкрай, така добър и така омайващ, че не ми се искаше да изплувам от него. Откривах част от себе си, оная изгубена част която никога не бях притежавал. Беше прекрасно и омайващо. Майското обедно слънце грееше през прозореца. Златните му лъчи обливаха главата му, играеха си с едрите къдрици на смолисто черната коса, извайваха образа на Мадоната от картините на Ботичели. Поведохме един прям разговор касаещ съвсем общи теми.