Читать «Магията» онлайн - страница 5

След време, разказвайки на Тишо тая ситуация, той се плесна по коляното и извика. „Абе ти наистина си много задръстен! Как можа да изпуснеш момента! Абе тъпако-о-о!“ И май си беше прав. Танцуването няма нищо общо с пелтеченето и обратното. Доказано е!

Сигурно се досещате, че пеенето на Хулио го свързах завинаги с онова добро и пленяващо зеленооко момиче. Той ми стана любимия латино-певец. Каква полза! Двайсетте касетки с негови записи още се мъдрят в шкафчето на библиотеката ми. Интернетът непрекъснато ме снабдяваше с новите му изпълнения, но Искрето вече изчезна. Изчезна завинаги от живота ми.

По нататък нещата се развиха като в лош сапунен сериал. Бяхме на един излет в Мальовица. Пак бяхме с нашата тайфа. Около Искрето обаче се завъртя Тишо. Моята персона вече не бе обект на нейния интерес. Ядях се отвътре, но нищо не можех да измисля. Моят изповедник се бе докопал до създанието, което ми бе превзело сърцето и душата. Какви подлеци могат да бъдат най-близките ти приятели! Скапанякът му със скапаняк, и той най-нахално заяви че обичал да слуша Хулио. Майната му!

Искрето вече съзнателно ме отбягваше. Някъде горе, до Еленското езеро, един образ от нашите ни бе щракнал с фотоапарата си и това бе единствения ми останал спомен от нея. Беше усмихната, седнала до Тишо, подпряла нехайно ръка на коляното му.

А аз зад тях, надничащ като лалугер, опулен, чакащ, без сам да знае какво чака. От тогава не обичам да се снимам. Не че не съм фотогеничен, ами така, просто ме хващат в глупави пози.

Мина година. Някой ми каза, че видял две любовни двойки от тайфата да се мотаят около ведомственото бунгало на нашата служба горе в планината. Само Тишо имаше ключове от него. Все по туристически бунгала се бута тоя човек! По описание едното гадже приличало на Искрето, а другото на нейната приятелка, оная с касетките на Хулио. Ясно! Ясна е работата! На другия ден Тишо мълчеше пред мен като партизанин на разпит. Само от време на време ме поглеждаше виновно, гадаейки какво ли мисля за него. Ясно е какво! Да бях мангал щях да му отрежа гръцмуля. Да, ама не съм. Мамето ме е родила тих и толерантен човек. Дали беше момента да толерирам Тишо, вие ще кажете.

Виждах Искрето все по-рядко и по-рядко. Чух, че нещо се е поболяла. Който и да питах никой не можеше да ми даде точна информация за нея. Тя не идваше вече и на сбирките в онова задимено кръчме. Ходела по планините, но не с нашата тайфа. Намерила си една друга, по организирана. Пътували с автобус до хижите. Какъв ли ще е тоя туризъм когато се возиш по асфалт от града до хижата и обратно. Няма никакъв кеф, нито емоции. Даже и китарата на Петьо не би могла да те развесели.

Случи се така, че миналата пролет почина Емо, тартора на тайфата. На погребението се събрахме всичките дванайсет образа под брой. Всеки с по два карамфила в ръка. Беше много тъжно. Женската част се обливаше в сълзи а ние мъжете, какво да ви кажа, гледахме тъпо. Не можехме да проумеем, че вече нямаше да бъде същото. Отиде си един от нас.