Читать «Магията» онлайн

Алекс Болдин

Магията

Нищо не е толкова лесно,

колкото изглежда.

Закон на Мърфи

Никога не съм си мислил, че човекът е съвършено същество. Дори напротив. Много неща ни липсват. Понякога не го чувстваме че е така, когато сме щастливи и доволни от себе си, когато пълноценно сме изградили живота си. Пълноценно…вятър! Кой може да твърди това! В подсъзнанието си човек е едно недоволно същество и това е така, защото нещо все пак му липсва и той несъзнателно го търси. А когато го намери, несъзнателно се разтваря към него, тръгва напред като жадния към чаша вода, като давещия се към повърхността. Това състояние може да се сравни с магия. Магията на обаянието, на откритието на така липсващата и така желаната част от себе си. Ако започна да обяснявам тези мои философски разсъждения на приятеля ми Тишо, той би се усмихнал, би присвил присмехулно очи и би отговорил по един от следните начини: „Това дето ми го разправяш си е просто хлътване по жена.“ Или пък. — „Влюбил си се брат. Няма спасение! Пий една чаша студена вода и ще ти мине!“ Тишо никога не е бил силен по философията и това го знае цялата наша тайфа. Затова точно по философските въпроси не обичам да се консултирам с него.

А историята си бе една съвсем обикновена и банална история, случвала се безброй пъти и описвана от безброй мислители и поети.

Аз обаче не съм поет и не мога да предам преживяванията си така префинено и изтънчено. Затова ще се опитам простичко да я разкажа, на вас със уверението, че винаги може да ви се случи.

В оня далечен месец май бяхме една възторжена тайфа туристи, натоварени с раници, с пълни джобове честно спечелени недоминирани левчета, напомпани с ентусиазъм, енергия и въображение. Бяхме една весела, смесена компания за която нищо не е невъзможно. Автобусът ни беше извозил до Троян. Преспахме в някакво евтино хотелче и на сутринта хванахме една стръмна пътека към билото на Балкана.

Времето се случи променливо. По средата на пътя към старопланинската хижа падна гъста мъгла. Без ни най-малко да се съобразява с нас рукна и пороен дъжд. И стана една мешания, дъжд и мъгла та не се виждаше на метър отпред. Компанията около мен се стопи. Къде изчезнаха тия хора така и не разбрах. Всеки се навлече с дъждобран и си хвана някаква своя пътека нагоре към хижата. За мой късмет бях уцелил вярната посока и след около два часа мотаене из шубраците стигнах билото. Там постепенно, един по един се събрахме и мокри до кости, тракащи със зъби, се запътихме към хижата. Мъглата се бе разсеяла и отляво и отдясно зейнаха стръмни склонове и шеметни урви. Абе Балкан!

Хижата се бе скрила зад една огромна скала, прикътана на завет, кацнала като уютно орлово гнездо. Само кози можеха да стигнат до тук, един ергенеещ се хижар и ние, тайфата от северозападна България. Бяхме целите вир вода. Намъкнахме се един по един в отоплената от бумтящата печка трапезария и започнахме да хвърляме всеки де що види пропити от вода дрехи. Столовете около печката се покриха с димящи ризи, пуловери, долни гащи та даже и сутиени.