Читать «Митът за Сизиф» онлайн - страница 67

Албер Камю

Думата „надежда“ не звучи смешно. Напротив, колкото по-трагична е участта, предадена от Кафка, толкова по-несломима и предизвикателна става тази надежда. Колкото по-абсурден е „Процесът“, толкова по-трогателен и бунтовен ще бъде страстният „скок“ в „Замъкът“. И ето че откриваме в чист вид парадокса на екзистенциалистката мисъл такъв, какъвто го определя например Киркегор: „Трябва да нанесем смъртоносен удар на земната надежда, само тогава истинската надежда ще ни донесе избавление“ — думи, които можем да предадем и тъй: „Необходимо е да бъде написан «Процесът», за да се предприеме написването на «Замъкът».“

Повечето изследователи на Кафка наистина определят творчеството му като безнадежден вопъл, отнемащ на човека и последния изход. Този възглед подлежи на преоценка. Има надежда и надежда. Оптимистичното творчество на господин Анри Бордо ми се вижда доста обезкуражаващо. В него не се предоставят никакви възможности за едно по-сложно устроено сърце. Обратно, мисълта на Малро е все тъй живителна. Само че в двата случая става дума за различни надежди, за различна безнадеждност. Виждам единствено как абсурдната творба сама може да ме отведе към заблудата, която искам да избягна. Творението, което е трябвало да бъде безсмислено повторение на един безплодна участ, проницателна прослава на преходността, отведнъж се превръща в източник на илюзии. То дава обяснение, придава форма на надеждата. Творецът вече не може да се намеси. Творението не се покрива със замислената трагическа игра. То внася смисъл в живота на своя автор.

Странно е във всеки случай, че вдъхновените от сходни мисли творби на Кафка, Киркегор, Шестов и други, или за по-кратко — творбите на екзистенциалистките писатели и философи, отразяващи по своята същност абсурда и неговите последствия, достигат в крайна сметка до такъв мощен вик на надежда.