Читать «Митът за Сизиф» онлайн - страница 68

Те се вкопчват в разкъсващия ги бог. Надеждата се прокрадва през смирението. Абсурдността на това съществуване ги убеждава още повече в свръхестествената действителност. Ако житейският път завършва при бог, значи съществува изход. И убеждението, упоритостта, с която Киркегор, Шестов и героите на Кафка изминават отново и отново своите пътища, по странен начин утвърждават главозамайващата мощ на тази увереност.

Кафка отрича нравственото величие, очевидното присъствие, добротата и разума на своя бог и още по-страстно се хвърля в неговите обятия. Абсурдът е разпознат, приет, човекът се примирява с него и от тоя миг ние узнаваме, че абсурдът вече не е абсурд. Каква по-голяма надежда може да има в рамките на една човешка участ от надеждата да избегнем тази участ? За сетен път съзирам как въпреки общоприетото мнение екзистенциалистката мисъл е изтъкана от безмерно упование — същото упование, което заедно със зародилото се християнство и с благата вест е разбунило древния свят. Но как да не забележим в този скок, присъщ на всяка екзистенциалистка мисъл, в тази упоритост, в това измерване на неизмеримата божественост белезите на едно прозрение, което се самоотрича? Твърдят, че тук има само горд разсъдък, отхвърлящ властта си, за да се спаси. Такъв отказ би бил плодотворен. Само че едното не променя другото. Никой не може да принизи в моите очи нравствената стойност на прозрението, сравнявайки го с безплодната гордост. Истината също е безплодна сама по себе си. Всяко очевидно нещо е безплодно. В този свят, където всичко е предоставено и нищо не е обяснено, плодотворността на една стойност или на една метафизика е понятие, лишено от смисъл.

Тъй или иначе, вече виждаме мисловния поток, в който се влива творчеството на Кафка. Наистина би било нелепо да наречем сбито действието, което води от „Процесът“ към „Замъкът“. Йозеф К. и земемерът К. са просто два полюса, които привличат Кафка. Ще се изразя като него и ще кажа, че вероятно творчеството му не е абсурдно. Това обаче не ни пречи да виждаме цялото му величие и общозначимост. Те произтичат от широтата, с която е съумял да пресъздаде всекидневното преминаване от надеждата към бедственото положение и от безнадеждната мъдрост към доброволното заслепение. Творчеството му е общозначимо (а истински абсурдната творба не може да бъде общозначима) в онази мяра, в която възсъздава покъртителния лик на човека, бягащ от човечеството, дирещ в своите противоречия правото да вярва, търсещ правото да се надява в плодоносните мигове на безнадеждност — човека, нарекъл живот своето чудовищно приобщаване към смъртта. То е обозначимо, защото е вдъхновено от религиозна мисъл. Както при всяка религия, човекът се освобождава чрез него от товара на собственото си съществуване. Но дори да зная това, дори да се възхищавам от него, аз зная също тъй, че не търся онова, което е общозначимо, а онова, което е истинно. Двете неща могат да не съвпаднат.