Читать «Митът за Сизиф» онлайн - страница 65

По същия начин Кафка използува понятното, ако иска да изрази абсурда. Познат ни е вицът за лудия, който ловял риба във вана; един лекар с особени разбирания за психотерапията го попитал: „Кълве ли?“ и чул в отговор суровите думи: „Естествено не, глупак такъв, как ще кълве във вана.“ Шантава история. Покрай нея обаче осъзнаваме ясно връзката между абсурда и логиката, достигнала до крайност. Светът на Кафка всъщност е неведома област, където човекът си доставя мъчителното удоволствие да лови риба във вана със съзнанието, че няма да хване нищо.

И тъй, аз откривам тук абсурдно по своите принципи творчество. При „Процесът“ например мога спокойно да кажа, че успехът е пълен. Плътта тържествува. Нищо не липсва тук — нито недоизказаният бунт (който всъщност е подбуда за самия разказ), нито осъзнатата и безмълвна безнадеждност (която всъщност поражда творбата), нито удивително свободното поведение, което се носи като дихание около героите чак до смъртоносния финал.

Все пак този свят не е тъй затворен, както би могло да ни се стори. В тази област, неподлежаща на развитие, Кафка ще въведе надеждата под най-неочаквана форма. Тъй погледнати, „Процесът“ и „Замъкът“ следват различни посоки. Те се допълват. Неуловимото движение, което прозира между двете творби, представлява безмерно завоевание в стремежа към бягство. „Процесът“ поставя проблем, който „Замъкът“ до известна степен разрешава. Първото произведение дава едно описание — с почти научни средства, — но не и заключение. Второто до известна степен предлага някакво обяснение. „Процесът“ определя диагнозата, „Замъкът“ избира лечение. Но предложеното тук лечение не премахва болестта. То само я връща в измеренията на нормалния живот. Помага ни да я понесем. В известен смисъл (да си припомним Киркегор) — кара ни да се привържем към нея. Земемерът К. не познава други грижи освен грижата, която го измъчва. Дори лицата около него обикват тази пустота, тази безименна болка и тук страданието като че се превръща в белег на избраничество. „Толкова си ми нужен — обръща се Фрида към К. — Тъй самотна се чувствувам, откакто те познавам, щом не си до мен.“ В този хитроумен лек, който ни кара да заобичаме собственото си тегло и поражда надежда сред безизходния свят, в този внезапен „скок“, който променя всичко, се съдържа тайната на екзистенциалистката революция, а и на „Замъкът“.