Читать «Един толкова сантиментален човек ((Писма до Мариана))» онлайн - страница 7

Само дето можеше да говори.

(Виждам как въртиш глава и казваш: знаех си, че накрая пак ще го извъртиш към шантавото.)

Шегувам се, естествено, изобщо не можеше да говори — как ще говори, щом използва за челюсти крайниците си. Той просто предаваше мислите си на разстояние.

(Ех, пък и ти! Че ако е съвсем-съвсем нормален, защо ще идва в моя таван? Ще иде в нечий друг, нали?)

Ето, спомних си и ми стана весело. А всъщност не беше никак весело…

Не е трудно да се гледа паяк в домашни условия. Няма нужда от специални грижи, само ловиш мухи и му ги носиш. Започнах методично да избивам мухите в квартала и само за десетина дни Обрешко наедря, заглади епистосомата си и стана ленив и съзерцателен.

Тогава започна нашето философско общение.

Ако трябва да бъда откровен, ще ти призная, че в разговорите участвах само аз. Разказвах му за себе си и за света около мен, споделях възгледи за нещата, а той само от времена време казваше: „Да, разбира се.“ Или „Не, разбира се.“ И само в изключителни случаи „Може би да, може би не.“ Не, не казваше, а изпращаше своята телепатема, която аз улавях свръхсетивно.

Веднъж му разказах, че ние, човеците, уважаваме паяците, затова е забранено паяк да се убива. „Да, разбира се.“ Някои дори вярват, че паяк е спасил младенеца Христос от мъченията на цар Ирод. „Не, разбира се.“ Разказва се, ч(е паякът е първият тъкач и строител, а има дори и свещени паяци — Ареоп — Енап и Сусистинако. „Да, разбира се.“ Но все пак паякът си е паяк, безгръбначно насекомо, докато човекът е разумно същество, най-висшето в природата и вероятно единственото интелигентно във Вселената. „Може би да, може би не.“

Така си разговаряхме с паяка Обрешко и ти сигурно не се изненадваш, защото момчетата могат да говорят с всичко.

Докато един ден…

Току-що се бях върнал от плаж, чувствах се уморен, отпаднал, като че ли изсмукан от водата и слънцето, искаше ми се да остана сам, да се отпусна, затова се качих направо на тавана, излегнах се на стария диван и притворих очи. В онези странни мигновения между реалността и съня, когато все още си и тук, и в прегръдките на Хипнос, точно на границата между истината и халюцинацията, между трезвостта и видението, ми се стори, че Обрешко се е вторачил в мен, че ме гледа някак особено, после стана неспокоен и започна да расте… Стана голям почти колкото мен, чудовищен, отвратителен, с грамадни мъхести крака, някак странно се спусна от ъгъла и тръгна към дивана, злокобно движейки своите челюсти крайници. Исках да му изкрещя да се маха, защото се страхувам, защото е ужасяващ, а съм сам и безпомощен, но сънят бе по-силен, като че ли потънах в някаква безпространственост, мъчително дълбока, лепкава, изсмукваща всякаква съпротива, тъмна като безнадеждността. После в мрака покълнаха светли искрици, разтегнаха се и станаха тънки нишки, или може би пътечки, фини, олюляващи се, разтегливи. Стори ми се, че вървя по тези нишки, наоколо е космическа нощ и пустота, нишките отиват някъде в безкрайността, дори отвъд нея, а аз съм мъничък, нищожен, прашинка, която всеки миг ще падне, няма да удържи и ще падне надолу, надолу…