Читать «Един толкова сантиментален човек ((Писма до Мариана))» онлайн - страница 8

— Дойде ли? — чух могъщ глас, от който изтръпнах.

Може би съм искал да отговоря, защото открих, че нямам глас, или няма звук, който да пренесе гласа ми.

— Знаех, че ще дойдеш. Тъй пише в Праджапати.

Вече не беше страх и безпомощност, а ужас и отчаяние; осъзнах, че не мога да направя нищо друго, освен да хукна по тези разтегливи нишки напред, далеч оттук. Но къде ли можех да се скрия — бях гол и самотен в целия Космос, бяхме само аз и той, и този свръхчовешки глас, който извираше от белите дробове на пространството…

— Тъй пише в Праджапати — ще дойдеш. Трябва да се намери поне един, пише там, който да разбере истината. Защото Брахма е велик и изтъкава от самия себе си паяжината на световните закони и същности. Той живее милиард пъти по милиард години и тъче космическата плът, а вие сте само мънички паячета, които тичате назад напред в неведение, безнадеждни и напразни, неосъзнаващи и безсмислени в своята извечна слепота, в своята празна любознателност и краткотрайност. Той тъче нишките, по които минават съдбите ви, вървите със самочувствието на разумни и искате да разберете нещата, а сте само боязливи паячета, жалки и нищожни, само паячета, само паячета…

Събудих се изпотен и уплашен. Мракът се стопи и видях спасителното присъствие на реалността — таван и капандурата, от която виждам съседското момиче Христина, морето и половинката от Млечния път. И сандъците с парцали, и пожълтелите стари книги, и развалената шевна машина „Сингер“. Там си беше и паякът Обрешко — мъничък, жалък и нищожен, тичащ напред и назад в неведение, безнадежден и напразен, неосъзнаващ и безсмислен…

Станах и с един яростен замах на юмрука го убих.

Това си спомних днес, когато се качих на тавана. В горния десен ъгъл, две педи над вратата, има светлозелено петно с големината на орехче или на грях — всичко, което остана от моя приятел Обрешко. И всичко, което ще остане от мен и от теб.

Защото друг тъче космическата плът и нишките, по които минават съдбите ни. Затова нашите не се пресичат.

Но знаеш ли какво се сетих днес, Мариана? Гласът рече, че Брахма тъче нишките от самия себе си. Значи и Брахма е паяк, нали? Значи и Брахма е паяче, което тича напред и назад в неведение, безнадеждно и напразно, и някое момче го гледа, и някое момче разговаря с него, както аз с Обрешко, докато някой ден разбере и с един замах на юмрука…

И докъде така?

Лека нощ и те целувам.

4

30 март

Привети от моя град!

На този ден преди десет години барба Милтиади пое към варосаните ангели.

Така казваше той, когато съседките го ругаеха за всенощните му гуляи: „Ще си иде барбата след запой, както е бил направен. Сложете го в сандък, ама без цветя, че не понасям да ме лазят буболечки, и подире го пуснете в дупката, без да циврите. И като се слегне земята, направете отгоре ангелче от цимент и го варосайте, че да е бяло. Друго не искам.“ Пък сляпата Рипсиме се заяждаше: „Сичко ще направим, Милтиади, сичко, ти само си върви, че то твоето не беше пиене, не бяха жени…“