Читать «Един толкова сантиментален човек ((Писма до Мариана))» онлайн - страница 4

— Свободно ли е до вас? — попита. Гласът му беше сух, дразнещ, сякаш отдавна не беше говорил. Седна, макар да не реагирах.

— Аз съм режисьор. — започна след минута той.

— Убеден ли сте, че това ме интересува?

— Подготвям спектакъл. — продължи той, без да обръща внимание на хапливата ми забележка. — Труден спектакъл, много труден. Искам да стане нещо невиждано.

— Всички правят нещо невиждано — казах, — а после просто не става за гледане.

Усмихна се хитро и сякаш мнително. Знаеш, светът е пълен с гении, които искат да правят невиждани неща, а после или стават сервилни чиновници, или се пропиват.

— Трябва ми сценично пространство — продължи той. — Разбирате ли, функционален обем. Всичко останало е готово. Осветление, звук, декор, сценични ефекти — всичко.

— Опитайте в някое читалище. Читалищата са задължени да стимулират амбициозните любители.

Той пак се усмихна хитро и едва тогава ми хрумна мисълта, че лицето му е съвсем особено.

— Моите представления са други — каза Режисьора. — Не, не театрални, съвсем други. Те се изпълняват в четиримерно пространство — време, както се казва, в пространство на Минковски. Сигурно сте чували специалната теория на относителността…

— Оставете ми на мира! — креснах. — Сценарии не пиша, не разполагам с никакви пространства и изобщо ми се махайте от главата!

Разбрах, че съм постъпил нетактично, той сви обидено устни, затова продължих по-любезно:

— Наистина не разбирам какво искате от мен.

— Нищо — отвърна той. — Всъщност нищо. Исках само да кажа, че е трудно… Не, не невъзможно, но трудно… Неопределеността е голяма според принципа на Хайзенберг, много трудно е да се локализира и точното време, и точното място, да се събират точно тук и точно сега…

— И вече трябва да ми е по-ясно, така ли?

— Знаете, нали, квантовият вакуум може да роди всичко. Вселената също е родена от квантовия вакуум. Въпрос на флуктуация, значи може, но трябва много енергия, много…

— Добре — казах, — напишете молба до някоя електроцентрала и довиждане.

Вече се бях изправил, когато Режисьора ми направи знак да бързам и посочи с пръст зад гърба ми. Обърнах се — на ъгловата маса до прозореца седяха момче и момиче. Той — къдрокос, с редичък хлапашки мустак, с небрежно разкопчана ученическа куртка, някак сантиментално вторачен в нея, а тя — с коса като пухкав калпак и красива в своята свенлива сияйност.

— Познавам момчето-казах, — въпрос на грим, но най-вече плоска шега.

— Не е шега — отвърна той, — а флуктуация. Игра на квантовия вакуум. Сега сте двамата, нали това искахте — тук, двайсет години по-рано?

— Тя ли е?

— Така е изглеждала в Ломската гимназия или във Видинската, не помня.

— Мъртви ли са?

— Защо „са“, трябва „сме“. Не мъртви — бездвижни. Не им достига енергия.

— Направете нещо, моля ви!

— Не им достига енергия. — повтори той.

— Колко — джаул, мегаджаул, сто?!

— О, много повече… Колкото за една пролет.

Вероятно забеляза недоумението ми, затова продължи:

— Пролетта също е флуктуация. Пролетта също е спектакъл. Мой спектакъл — допълни Режисьора с гордост. — Трябва енергия — за всяка тревичка, за всеки цвят, за всяко ново събуждане. Ето толкова много.