Читать «Един толкова сантиментален човек ((Писма до Мариана))» онлайн - страница 2

Някъде в средата на третата част (още чувам този лекокрил менует!) долових хлипане. Някой седеше върху мокрите стъпала, направо под дъжда, облегнат на влажната стена, открит за вятъра и за всички човешки бедствия, и хлипаше. Познавах го — Учителят. Брадясал, със сако на голо, обут в смешни старовремски сандали, хиляда години по-стар от лятото. Приближих се, но не ми обърна внимание. Протегнах чадъра над него (със същия жест някога на празниците му поднасях цветя); тогава вдигна очи и с едва забележимо движение на главата ми каза: няма нужда, вече няма нужда.

— Плачеш. Заради дъжда ли?

— Не — каза Учителя.

— Значи заради музиката?

— Не — каза Учителя.

— Тогава защо?

— Заради себе си — каза. — И заради теб. И заради всички.

(Спомням си първия си урок. Деца, каза тогава той, музиката е най-късата пътека до душата, но по нея минавайте внимателно, защото зад храстите се крие отчаянието…)

А музиката звучеше — изтънчена, разнежваща, въпреки дъжда и въпреки отчаянието, което се крие зад храстите. Нямаше повече какво да си кажем, затова — не знам кои сили ме принудиха да го направя — реших да вляза в залата и да послушам. Минах на пръсти по мрачния коридор с тежък дъх на цигари, закачих чадъра и шлифера си на гардероба и внимателно отворих вратата — музиката изведнъж стана по-мощна, а с нея дойде и непоносимият мирис на плодово масло. Притичах до последния ред и седнах на крайния стол.

Тогава разбрах всичко.

На сцената нямаше нито един музикант.

Цигулките лежаха хоризонтално във въздуха, а лъковете се плъзгаха по струните, сякаш дърпани от пръстите на съдбата. Контрабасите стърчаха горди като лордове, клавишите на рояла потъваха сами, мъхестите глави на палките подскачаха в такт върху изпънатите кожи на тимпаните, флейтите се полюшваха приспивно, а отпред елегантна пръчица рисуваше странни фигури върху празнотата…

Оркестърът свиреше без нито един музикант. Залата беше празна — само аз и унесените инструменти, и Четиридесета симфония, и дъждът навън, и вятърът, и хлипащия Учител. А когато дойде краят, когато отзвуча последният тон, когато цигулките се отпуснаха изнурени до пюпитрите, когато палките се скръстиха покорно върху кожата на тимпана и пръчицата на несъществуващия диригент се отпусна прилежно върху нотните листове, тогава, или секунда след това, когато се освобождаваш от захласа и отново се връщаш във времето, тогава, Мариана, от стотиците столове, по-точно от облегалките на стотиците столове се надигнаха бионични ръце и започнаха да ръкопляскат! Тънки ръце, восъчни, покрити с бледожълт полимер, под който се виждаха релета и пружини, започнаха да ръкопляскат, а някои хвърляха цветя към сцената…