Читать «Задната врата на съдбата» онлайн - страница 16

Мисис Лъптън, възрастна дама, която се придвижваше с помощта на два бастуна, се зарадва на думите на викария.

— Да, да. Спомням си мисис Паркинсон. Старата мисис Паркинсон, онази която живееше в „Манърхауз“. Беше наистина чудесна жена.

— Видях и плочи на фамилиите Съмър и Чатъртън — обади се Тапънс.

— Както забелязвам, опитвате се да усетите духа на нашето село — отбеляза викарият.

— Мисля, че чух нещо за една от Джорданови. Дали беше Ани или Мери Джордан?

Тапънс ги погледна въпросително. Името Джордан не предизвика никакъв интерес.

— Някой имаше готвачка с фамилия Джордан. Струва ми се, че беше мисис Блекуел. Доколкото си спомням, казваше се Сюзан Джордан и остана само шест месеца. Това наистина бе много неприятно.

— Отдавна ли беше?

— О, не. Преди осем или десет години, не повече.

— Сега има ли живи от фамилията Паркинсон?

— О, не. Всички починаха отдавна. Сякаш имаше едно момиче, което се омъжи за свой братовчед и замина да живее в Кения.

— Чудя се — обърна се Тапънс към мисис Лъптън, опитвайки се да привлече вниманието й, защото бе дочула, че дамата се занимава с местната детска болница, — чудя се дали имате нужда от още детски книги. Имам предвид стари детски книги. Сдобихме се с тях, когато купихме къщата заедно с част от мебелите.

— Много мило от ваша страна, мисис Бересфорд. Ние, разбира се, имаме доста хубави книги, нали разбирате, подарени са ни. В днешно време има специални издания за деца и ми се струва, че би било жалко да караме децата да четат стари книги.

— О, така ли мислите? — възкликна Тапънс. — Аз пък толкова обичам книгите, които съм чела като дете. Някои от тях бяха на баба ми и като че ли те ми харесват най-много. Никога няма да забравя как се вълнувах от „Островът на съкровищата“, от „Фермата на четирите вятъра“ на мисис Моулсуърт и от книгите на Стенли Уейман. — Тя отново огледа дамите наоколо, после погледна часовника си, възкликна колко бързо лети времето, взе си довиждане и си тръгна.

Тапънс се прибра и вкара колата в гаража. Заобиколи къщата и влезе от главния вход. Вратата бе отключена. Албърт се показа от кухнята и леко й се поклони.

— Ще пиете ли чай, мадам? Сигурно сте много изморена?

— Не съм, а и вече пих чай. Почерпиха ме организаторките на разпродажбата. Кейкът им беше много вкусен, но кифличките бяха ужасни.

— С кифличките е трудно. Те се правят толкова мъчно, колкото и поничките. Ах, какви чудесни понички правеше Ейми — въздъхна Албърт.

— Спомням си. Никой не можеше да ги направи като нея.

Ейми беше съпругата на Албърт. Бе починала преди няколко години. Според Тапънс обаче тя беше майстор на пудинга със сладко, а не на поничките.

— Поничките са ужасно трудни — отбеляза тя. — Аз никога не се научих да ги правя.

— Иска се талант.

— Къде е мистър Бересфорд? Излязъл ли е?

— О, не, горе е. В онази стая, нали се сещате, библиотеката или както там й казвате. Аз все още не мога да отвикна да не я наричам таван.

— Какво прави там? — изненада се Тапънс.

— Ами сигурно разглежда книгите, или ги подрежда.

— Наистина съм изненадана. Той така ми се подиграваше за тези книги.